Неизбежността на възпитаването

Независимо дали искаме или не непрекъснато възпитаваме децата с поведението си, с възгледите си, с външния си вид… Това е толкова очевиден и неоспорим факт, че позициите, поставящи под въпрос възпитателните функции на учителите, ми се виждат меко казано озадачаващи.

Така както не съществува морално неутрално поведение, така няма и учителско поведение, свободно от възпитателен ефект върху децата. Възпитаваме дори с отказа си да възпитаваме. Възпитаването въобще не е въпрос на избор. Можем да откажем да си поставяме възпитателни цели при работата с учениците, т.е. можем да лишим възпитателния процес от неговата целенасоченост, преднамереност и структурираност, но не можем да оперираме взаимодействието си с децата от възпитателния ефект, който то има върху тях. И тогава възниква въпросът за отговорността.

Отговорни сме за възпитателните си въздействия във всеки един момент от времето, прекарано с поверените на грижите ни ученици, така както сме отговорни за опазването на живота и здравето им докато са с нас. Не можем да избягаме от това, затова по-добре да приемем реалността и да се опитаме да управляваме и този процес, наред с всички останали процеси, които ежедневно движим към целите, които сме си поставили. Така ще постигнем по-високи резултати отколкото ако се опитаме да се освободим от тази отговорност, защото опитът да се освободим от нея е обречен на провал. Възпитаването в училищен контекст е неизбежност, която изобщо не се влияе от личните ни предпочитания или възражения. Със самото прекрачване на училищния праг в ролята на учители попадаме под ударите на тази неизбежност. Нека се примирим с нея и да я носим по-достойно и успешно.

Съвременното българско училище не е адекватно на реалността

Училището съществува не за да имаме работа аз и колегите ми, а за да удовлетвори една обществена потребност – образование за новите му членове. Не каквото и да е образование, а адекватно на света, в който живеем. Имам усещането, че тази идея не е отправна точка в работата на мнозинството учители и това води до редица неблагоприятни последствия. Достатъчно е да се разходим из уебсайтовете на столичните училища, за да забележим тревожния факт, че в училищата ни работят хора, които изглежда отдавна са загубили връзка с днешната реалност. Звучат архаично и непрофесионално. Създават учебно-възпитателна среда, която не подпомага децата в адаптирането им към актуалното състояние на света, а по-скоро възпрепятства тази адаптация. Вярно е, че образователните системи са консервативни не само у нас, но ми се струва, че нашият случай е не просто резултат от здравословен консерватизъм, а е закономерно следствие и от липсата на всякакви изисквания към нас, учителите, да се развиваме и да сме информирани за промените, настъпващи непрекъснато около нас.

Усещането за застоялост, което създава прекрачването на прага на преобладаващата част от българските училища, идва не от остарялата материална база и казармения тип сграда, а от мисленето на хората в нея. Напълно разбираемо е подозрението, с което все повече образовани, модерни, млади родители гледат на онова, което училището може да предложи на децата им. Мисля си обаче, че именно тези хора не трябва да мълчат. Те трябва да се включат в така необходимия смислен обществен дебат по тези въпроси, в който да изкристализират възможните добри решения и който да покаже личната ангажираност към проблема на всеки един от нас, защото всички ние, без изключение, сме потърпевши от неблагоприятните тенденции в българското училище. Тези хора имат право да изискват много от нас. От това ще спечелим всички.

Всички разкази са за теб

Сигурна бях, че разказите на Мирела Иванова ще ми харесат! Бях ги планирала за друго място и друго време, но се радвам, че ги прочетох сега, в делничната суматоха на Лозенец и в празничната оживеност на Западен парк. Точно тук им е мястото.

Не мога да си представя проза, в по-голяма степен прилягаща на вкуса и усещането ми за света. Историите й са точно каквито ги обичам аз – меланхолични, тихи, замислени някак, но във всяка от тях прозира надежда и възможност за щастие. Не от онова захаросаното, нагласено щастие от глупавите книги, а истинско, несъвършено, но плътно и ароматно като в живота. Героите й са натрупали известен житейски опит. Преодолели са или са се препънали в разнообразни препятствия, но продължават да се движат с красиво благородство и да търсят важните отговори за живота си. Поразително за мен беше това, че във всички тях открих частица от себе си! От собствените си конфликти и състояния, част от които разумът ми никога не беше формулирал, но ежедневно ме съпътстват осезаемо.  Например забележителната Моника, която така великолепно се е измислила, че всички са влюбени в нея, но проблемът възниква, когато осъзнава необходимостта от измисляне и на човек, в когото и тя да се влюби, а това вече не е в обсега на нейните възможности… Или Венета, разполагаща с три опорни точки на живота си, но търсеща четвъртата, защото само когато е стъпила на симетричен правоъгълник, само тогава ще има стабилна основа за себе си. Само че тази теория се оказва погрешна, четвърта опорна точка няма, защото стабилност изобщо не може да има. Трябва да измисли друга теория: „за света на духовните предмети, който разширява и окръгля собствения ти духовен свят, трептящ от несигурност и разноцветен като игра, свечеряващ се като неонов град, в чието сърце Венета усеща засищащата сладост на живота“.

Препоръчам тази книга на всеки, който не е открил формулата на щастливия живот. Преди да я прочета се чудех какво означава това „за теб“ в заглавието. Дар ли е за мен или и аз съм вътре. Вече знам отговора – и двете. Сигурно ще е така и за вас.

Лето 1850

 „Лето 1850“ е роман за потъналото в забрава Видинско въстание от 1850г., за едно събитие, така и несъстояло се като спомен в националното ни съзнание, защото, както твърди авторът, в паметта ни оставят следи само събитията, които са изречени, записани и четни след това, т.е. събития, които са се превърнали в Слово.

Най-сетне Видинското въстание е Слово. И то какво Слово! По правило не обичам описанията на обстановката, защото те не допринасят особено за възприемането ми на текста. Вече знам, че това не важи за описанията в „Лето 1850“. Не че романът прелива от такива, но където ги има, те карат да се размърдаш доволно на мястото си и да се удивиш на възхитителната мощ на езика да твори светове, по-живи и убедителни от самата реалност. Зеленото на Владимир Зарев ми е по-зелено от зеленото, което наблюдавам със собствените си очи. Колко пъти съм гледала корабчетата по Дунав, но никога не са се отразявали така ярко в ума ми, както оживяха при това изречение: „Параходът „Принц Ойген“ въртеше тромавите си лопати, сякаш огромна ранена птица биеше с крила по разпенените води.“ Или „Параходът закачи подводен дънер и туловището му потръпна.“,  „…дворищата,иззидани от плет, измазани с кал и с обич“, „…в него (в човека) се плискат и оплитат ума и душата му“ и т.н. и т.н. Език, пред който дори  собственият ти, вечно имащ какво да добави глас, онемява. Притихва, за да ти даде възможност да се вслушаш в онова, което наистина си заслужава да бъде слушано и чувано. Оставя те да преживееш истинската сила на Словото.

От тази книга личи, че Владимир Зарев е не просто виртуозен разказвач, но е и тънък познавач на българския характер. Наблюдателен, проницателен, дълбок… Текстът е наситен с големите въпроси за свободата, времето, страданието, властта – огромно предизвикателство, но и радост за ума ми. През цялото време имах чувството, че се движа по ръба на разбирането. Разбирам, но и усещам, че има още. Затова се налагаше често да спирам четенето, да се опитам да уловя поне нещичко от онова, което ми се изплъзва. И тези почивки за вникване бяха най-приятната част.

Всъщност, Видинското въстание е Слово от повече от четвърт век /първото издание на „Лето 1850“ е от 1988г./.  А дали ще се превърне в Памет? Щастлива съм, че в моето съзнание то вече е спомен. Това ми носи чувство на изпълнен дълг, защото дори да нямам нужда от свързващи нишки към (не)героичното минало на народа и рода ми, за да се чувствам цялостна личност, изпълнена със себеуважение и човешко достойнство, дори да не усещам никаква носталгия по родното място и да мога да живея пълно и щастливо на стотици други места по света, ИМАМ отговорност към паметта на тези, благодарение на които днес съм тук и свободно се радвам на живота си.

Прочитането на „Лето1850“ превърна мъглявите визуалните представи за родното място, придобити чрез собствените ми сетива, в плътна, емоционално наситена действителност, защото Словото на писателя обогати сетивните спомени с осмисляне и така им придаде яркост и тъкан, които нямаше да постигна сама дори цял живот да бях прекарала там. Заради този ефект, най-горещо препоръчам романа на всички мои земляци, които четат тези редове. На другите го препоръчвам заради всичко останало в него.

Пътят на самозависимостта

Току-що затворих „Пътят на самозависимостта“ на Хорхе Букай. Не обичам книги за самопомощ и затова винаги съм заобикаляла автори като него. Но все някога трябваше да опитам и опитах, но определено не ми хареса.

В първата половина на книгата се представя концепцията за „самозависимостта“ – какво е самозавимостта, защо е важно да зависим от себе си, а не от другите, да носим отговорност за решенията си, да осъзнаваме, че винаги имаме избор. Във втората половина се предлага път за постигането й. Интересното е, че почти няма идея, с която да не съм съгласна и от която да не се ръководя в собствения ми живот, но въпреки това ми беше неприятно да продължавам четенето, защото се чувствах отегчена и донякъде подценена. Тази книга е пълна с истини, но те са банални истини. За мен няма нищо изненадващо в тях – което и женско предаване да си пуснем, ще се намери някой специалист, който да съветва по подобен начин с претенцията, че ни дава ценна рецепта за по-добър живот. Освен това през цялото време имах усещането за движение по повърхността. Дадено нещо е така и толкова, почти никакви сериозни аргументи. Пред такъв тип текстове сигурно и не стоят цели за навлизане в дълбочини, но на мен ми бяха необходими, за да надскоча житейското си разбиране за засегнатите проблеми и да бъда убедена в тезите на автора. Иначе не виждам никаква полза за себе си да ги чета. Като добавим и това, че самият текст ми се стори набързо скалъпен, без особено старание и внимание, това допълнително ми създаде усещане за неуважение и подценяване от страна на автора към читателите му.

Въпреки всичко, сигурна съм, че тази книга би помогнала на немалко хора да поемат контрола на живота си и отговорността си за него, особено ако са в състояние на безпътица. За себе си мисля, че ако „Пътят на самозависимостта“ беше издадена на български преди 5-10 години и я бях прочела тогава, сигурно щях да открия ценни идеи за себе си. /Точно обратното на онова, което изпитах по отношение на „Мадам Бовари“/ Дали щяха да ми прозвучат достатъчно убедително, за да се превърнат в ръководни начала на живота ми, такива каквито са сега, имам известни колебания… 🙂 И затова си мисля, че е хубаво до тези истини да се стига по други, по заобиколни пътища, но носещи по-голяма степен на убеденост, че именно те са правилните за теб – качествена художествена литература например, анализ на собствения житейски опит, черпене от по-богатия опита на другите… Този път на директно наставляване ми се вижда полезен само когато си стигнал до задънена улица, дезориентиран си и имаш спешна необходимост някой да ти посочи изхода. А иначе, друго си е самостоятелното откривателство – да се щураш напред-назад из света, воден от капризите на собственото си неизчерпаемо любопитство към него, на собствен ход, със собствено темпо… да се очароваш и учудваш от него и така полека-лека да стигаш до все по-задълбоченото му разбиране. Така и стъпките ти ще станат по-уверени и грациозни, и осанката ти по-привлекателна 🙂 Ще ти е и по-интересно.

Възвишение

Четох бавно тази книга, защото усещах, че прочета ли я, ще ми липсва. Давах си време да се наслаждавам всеки ден по малко на находките в нея, да ги осмисля добре, докато паралелно си четях други неща. Снощи гледах спектакъла на Иван Добчев. Благодаря, че ми подарихте щастието  да се върна отново към този текст!

Пиша този отзив, не защото имам претенцията, че ще кажа нещо, което вече не е казано за романа. Споделям го с вас, защото имам нужда да изговоря поне част от вълнението, което той породи в мен и се надявам с това да спечеля поне още един негов бъдещ читател. Убедена съм, че прочитането му ще ви е полезно, защото този роман носи разбиране! Насочва те към теб самия, показва ти дълбоката противоречивост на същността ти и ти помага не просто да се видиш по-ясно, но и да се разбереш! Естествено, че не докрай – ако се разбереш до дъно какво ще ти остане за след това, но поне донякъде. Цялото това люшкане между любовта и омразата по отношение на едно и също нещо, блъскането в себе си в стремежа да си обясниш личните си и обществените ни провали и постижения, гневът и критичността към другите… и постепенното осъзнаване, че всичко онова, заради което ги критикуваш, го има и в теб, защото в крайна сметка тъканта ни е една и съща – изплетени сме от едни и същи културни нишки. В началото на романа се разграничаваш от героите му, възмущаваш се от дребните им и не толкова дребни прегрешения, казваш си, че ето заради това така трудно реализираме начинанията си, но постепенно те /героите/ те притеглят, притеглят към себе си, докато вече нямаш никакви съмнения, че ТИ си ТЕ. И всичко тяхно е и твое.

Прочитането на „Възвишение“ на мен ми донесе яснота и осъзнаване. В него има много пластове, чието изследване носи истинско интелектуално удоволствие. Хуморът, разкошният език, великодушието към несъвършенствата на героите, съчетано с категорична критичност към тях допринасят за това да гледам на „Възвишение“ не просто като на някаква история, затворена между две корици, а като на роман с всичките претенции на тази литературна форма.

Приятели, прочетете я! Ако не ви хареса, накарайте ми се! С удоволствие ще говоря за тази книга толкова колкото имате сили за подобни дискусии 🙂

П.П. На снощното представление не мога да простя едно единствено нещо – изрязването на Дядо Юван 🙂 Искаше ми се акцентът да беше поставен на друго място. Но въпреки това, удоволствието ми беше пълно! Най-вече заради атмосферата. Докато стоях и чаках на дясната врата на партера гледах всички тези хора дошли заради книгата и от уважение към нейния автор и си мислех, че това е най-хубавото място, на което мога да бъда в този момент. Толкова познати лица, които, макар и да не познавам лично, се ползват с дълбокото ми уважение, събрани на едно място заради една измислица. Но толкова правдива измислица! Мислех си, че трябва да сме щастливи, че имаме хора като Милен Русков около нас, които могат да създадат такава правдива измислица и да ни съберат около нея.Те са ни най-ценното и трябва да си ги пазим повече от всичко! Иначе не знам…колкото и патетично да звучи, имам чувството, че иначе сме загубени.

11.02.2014г.

Хиляда сияйни слънца

Имах други планове за почивните дни, но попаднах на „Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни и се наложи да ги променя 🙂 Това е от онези книги, които те грабват още с първите си страници, увличат те, правят те съпричастен, завъртат те във вихъра на драматичните премеждия, през които минават героите, и те оставя чак накрая на историята… в пълно емоционално изтощение. Прочетох я на един дъх. Сюжетът проследява преплитащите се съдби на две жени от Афганистан, представители на различни поколения, а фон са им динамичните политическите събития в страната от 60-те години на миналия век до наши дни.

Много жестокост има в тази книга, много отчаяние, безропотно понасяне на несправедливости, тъга, несвобода, насилие, разбити мечти, пречупени надежди… Но най-странно ми се видя това, че въпреки всички тези стискащи те за гърлото описани явления, не успях да се разсърдя на нито един от героите й. Не видях нито едно чудовище в нея, нито едно въплъщение на самото Зло. И най-свирепите жестокости идваха някак си закономерно, очаквано, като естествени плодове на една култура, утвърдила морална система, неприемлива за нас, но притежаваща хармонична вътрешна логика, способна да организира обществения и личен живот на цял един народ.

Съчувствах на главните героини и преживявах заедно с тях страданията им – побой, унижения, незачитане на чувствата и желанията им, но всичко това някак бледнееше пред най-жестоката несправедливост, на която са подложени жените в онова общество – липсата на право да вземеш живота си в свои ръце! Склонна съм да мисля, че правото сам да взимаш решения за собствения си живот в търсене на личното си щастие и да не се чувстваш пленник на обстоятелствата, само по себе си е щастие!

Както вече казах, много увлекателно разказана история. Посегнах към тази книга с надеждата да науча повече за онзи непознат ми свят, но прочетеното изцяло съвпадна с широкоразпространените стереотипи, които вече имам по отношение на онази страна и населението й. И това ме смущава. Иначе единственото, което не ми допадна, беше прекалено нагласеният й финал.

Любов на Boogie Street

Новата ми година започна по възможно най-приятния начин – с любов! С „Любов на Boogie Street”. Ето така обичам да се пише за любовта. Без въздишки, без илюзии, без вредно насилване на действителността, целящо по-точно прилягане към мечтанията ни за любовта. Това не е сантиментална книга, нито еротична. “Любов на Boogie Street” е рационален разказ за любовта, най-рационалният, който съм чела, но без да се залита в цинизъм и скептицизъм. Златко Ангелов пише с преклонение пред любовта и непоколебима вяра в нея, без да я идеализира обаче, а напротив – застава очи в очи с истината за нея и това страшно много ми допадна! Допадна ми, защото рядко попадам на текстове, които не поставят знак за равенство между любовта и красотата или между любовта и страданието. Любовта е едновременно и красива, и грозна, и страдание, и радост, и да, понякога e много, много несправедлива…
Смятам, че този рационален поглед към любовта е изключително полезен, защото той ни предпазва от опасната пързалка на илюзиите, но едновременно с това НЕ ни предпазва от любовта, а напротив – изкушава ни да пристъпим към нея, но вече екипирани добре, сиреч, с реалистична очаквания, които ще ни помогнат да не допуснем елементарни грешки /или поне не твърде много грешки/.
Елегантният стил на изразяване на автора, от който лъха много приятна интелигентна мъжественост, крилатите фрази, пълнокръвните образи, множеството изключително интересни морални конфликти, увлекателно разказаната история… всичко това ми достави огромно удоволствие. И въпреки това, колебая се да препоръчвам ли тази книга, защото подозирам, че за голяма част от четящите тези думи тя няма да бъде удоволствие, а вероятно ще ги скандализира. Особено в моментите, които е описана отвратителната страна на любовта и човешката природа. Все пак ако някой реши да я прочете, ще ми е много любопитно да сравним впечатленията си специално за Даяна и може и за Дейвид Рот 🙂 Не успях да й съчувствам на нея, нито да намразя от дъното на душата си него. Имам, струва ми се, силни аргументи за това и ще ми е много интересно дали и други ще посегнат към тях…

Европейско дърво на годината

Чували ли сте за конкурса Европейско дърво на годината? Тази година ние участваме с вековна черница и два ореха в село Глушник. Твърди се, че под тях се е събирала четата на Панайот Хитов. В сайта можете да прочете повече за тези дървета и за другите участници в конкурса. Аз вече гласувах, а следващата седмица ще насърчавам и учениците ми да го направят 🙂

 

Български народни носии – книжка за оцветяване

Днес си купих тази книжка. Не успях да я открия в нито една от големите книжарници, от които пазарувам обикновено.  Все ми казваха, че въобще не са чували за нея. Намерих я само в този сайт и съм доволна, че се сдобих с нея. Сканирах я, принтирах си всичките 7 поместени в нея народни носии от няколко фолклорни области и от утре смятам да ги давам на учениците, с които работя, да ги оцветяват. После ще направим изложба и така ще запознаем и другите ученици в училището ни с българските народни носии.

Пиша този пост, за да ви се похваля 🙂 Предполагам, че много колеги биха се зарадвали на подобна книжка, но едва ли подозират за нейното съществуване. Ако ви се иска да я притежавате и вие, за да я използвате в работата си, от София сте, но по някаква причина не ви се иска да си я поръчвате от интернет книжарница… насреща съм:) Всеки ден минавам през центъра, така че бих могла да ви я донеса някъде в този район, за да си я снимате и да я ползвате. Струва ми се добра идея тази книжка да достигне до повече учители, а чрез тях и до още повече деца!