Дневникът на Царевна

Любов на Boogie Street

1499417_10201168146862043_588477661_n Новата ми година започна по възможно най-приятния начин – с любов! С „Любов на Boogie Street”. Ето така обичам да се пише за любовта. Без въздишки, без илюзии, без вредно насилване на действителността, целящо по-точно прилягане към мечтанията ни за любовта. Това не е сантиментална книга, нито еротична. “Любов на Boogie Street” е рационален разказ за любовта, най-рационалният, който съм чела, но без да се залита в цинизъм и скептицизъм. Златко Ангелов пише с преклонение пред любовта и непоколебима вяра в нея, без да я идеализира обаче, а напротив – застава очи в очи с истината за нея и това страшно много ми допадна! Допадна ми, защото рядко попадам на текстове, които не поставят знак за равенство между любовта и красотата или между любовта и страданието. Любовта е едновременно и красива, и грозна, и страдание, и радост, и да, понякога e много, много несправедлива…
Смятам, че този рационален поглед към любовта е изключително полезен, защото той ни предпазва от опасната пързалка на илюзиите, но едновременно с това НЕ ни предпазва от любовта, а напротив – изкушава ни да пристъпим към нея, но вече екипирани добре, сиреч, с реалистична очаквания, които ще ни помогнат да не допуснем елементарни грешки /или поне не твърде много грешки/.
Елегантният стил на изразяване на автора, от който лъха много приятна интелигентна мъжественост, крилатите фрази, пълнокръвните образи, множеството изключително интересни морални конфликти, увлекателно разказаната история… всичко това ми достави огромно удоволствие. И въпреки това, колебая се да препоръчвам ли тази книга, защото подозирам, че за голяма част от четящите тези думи тя няма да бъде удоволствие, а вероятно ще ги скандализира. Особено в моментите, които е описана отвратителната страна на любовта и човешката природа. Все пак ако някой реши да я прочете, ще ми е много любопитно да сравним впечатленията си специално за Даяна и може и за Дейвид Рот 🙂 Не успях да й съчувствам на нея, нито да намразя от дъното на душата си него. Имам, струва ми се, силни аргументи за това и ще ми е много интересно дали и други ще посегнат към тях…

Advertisements

Европейско дърво на годината

Чували ли сте за конкурса Европейско дърво на годината? Тази година ние участваме с вековна черница и два ореха в село Глушник. Твърди се, че под тях се е събирала четата на Панайот Хитов. В сайта можете да прочете повече за тези дървета и за другите участници в конкурса. Аз вече гласувах, а следващата седмица ще насърчавам и учениците ми да го направят 🙂

 

Български народни носии – книжка за оцветяване

https://i0.wp.com/bg1.msrv.store.bg/d-prdimages/org/66123.jpgДнес си купих тази книжка. Не успях да я открия в нито една от големите книжарници, от които пазарувам обикновено.  Все ми казваха, че въобще не са чували за нея. Намерих я само в този сайт и съм доволна, че се сдобих с нея. Сканирах я, принтирах си всичките 7 поместени в нея народни носии от няколко фолклорни области и от утре смятам да ги давам на учениците, с които работя, да ги оцветяват. После ще направим изложба и така ще запознаем и другите ученици в училището ни с българските народни носии.

Пиша този пост, за да ви се похваля 🙂 Предполагам, че много колеги биха се зарадвали на подобна книжка, но едва ли подозират за нейното съществуване. Ако ви се иска да я притежавате и вие, за да я използвате в работата си, от София сте, но по някаква причина не ви се иска да си я поръчвате от интернет книжарница… насреща съм:) Всеки ден минавам през центъра, така че бих могла да ви я донеса някъде в този район, за да си я снимате и да я ползвате. Струва ми се добра идея тази книжка да достигне до повече учители, а чрез тях и до още повече деца!

Дребна инициатива

От години ми се иска да помогна някак на SOS Детски селища. Но все по разни причини не го правя. Тази година обаче съм твърдо решена да подпомогна дейността им и прецених, че най-лесният начин за това е да си напазарувам от красивите им коледни картички 🙂

Малкият проблем за мен е, че минималният брой картички, който може да се закупи, е 50, а на мен това ми е малко прекалено много 🙂 Но твърдо решена, че тази бройка няма да ме спре, измислих следната хитринка за преодоляване на пречката 🙂 – купувам 50-те картички и след това използвам времето до коледа да разглася идеята сред всичките ми онлайн и офлайн познати. Убедена съм, че още много хора ще прегърнат идеята и ще си вземат от отлежаващите в хола ми картички, очакващи да зарадват някого по празниците.

Цената на всяка картичка е 1.70лв. Вчера успешно открих офиса на SOS Детски селища, взех си картичките и понеже го направих толкова рано, наградиха ме с отстъпка от 5%, което означава, че единичната цена намалява до 1.62лв. Ако има желаещи да се сдобият с картичка, всеки ден имам работа към центъра /в София се подвизавам/, така че бих могла да дойда, където ви е удобно.

Убедена съм, че е възможно да водим начин на живот, който да е удовлетворяващ за нас и да допринася за щастието на другите. Смятам, че такива дребни жестове са прекрасна илюстрация на горното твърдение. Дано споделяте това ми виждане и да се включите в дребната инициатива.

П.П. Разполагам с картчки: 5, 6, 13, 14,16,18.

Неуспешният „Еразъм“

Напоследък не пиша тук. Бях се замисляла за причината, знаех я, но не ми се искаше да я изказвам на глас. Сега ще го направя, за да се освободя от нея.

Моят „Еразъм” не беше сполучлив. Признах си го. И такива неща се случват.

Не беше вълнуващо, не беше вдъхновяващо, не беше разтърсващо, както се надявах да бъде. От три месеца в друга държава, друг университет и съвсем различна среда очаквах повече, но не се получи. До сега пътуванията ми в чужбина винаги бяха съпътствани от много приятни емоции и впечатления, прекрасни запознанства. А този път такива нямаше.

„Еразъм“ не се оказа толкова вълнуващ, колкото всички го описват. И проблемът не беше в административните пречки (тях ги преодолях лесно с добро планиране, информираност и инициативност). Проблемът си беше в същността на програмата, а именно – „Еразъм” е студентско приключение. Като да попаднеш в алтернативния вариант на студентски град в някоя точка от света (моят случай в Прага). Т.е „Еразъм” е няколко месеца безкраен купон в този най-буквалния смисъл на думата. Ежедневни партита в продължение на целия престой по програмата. „Vodka party”, “Tea party”, “Toilet paper party” и т.н и т.н. И фактът, че живеех в общежитие ме правеше неразделна част от цялата тази лудница, на която или трябва да се оставиш да те понесе или може да опиташ да й се съпротивляваш, което направих аз. Голяма грешка, защото в резултат бях сдъвкана и изплюта от студентската парти-машина.

С две думи моят „Еразъм” си беше три месечна социална изолация. За пореден път се убедих, че националността, културата и религията нямат никакво отношение към шансовете ми да се сближа с хората. Важни са интересите, нагласите и типа хора. Кофти е да си призная такова анти-приключение в набора ми от прекрасни чужбински преживявания, но го правя с надеждата, че следващият път ще бъде по-добре. И ще бъде, стига да стоя далече от който и да е студентски град по света и у нас.

А баналният извод за мен е, че ако искам да се чувствам добре сред хора не е необходимо да ходя да ги търся на  другия край на света. Има ги навсякъде, дори тук в Люлин, просто трябва да следя за моята порода.

Място за свещичка

Откровено мога да определя себе си като атеист. Днес обаче почина много близък на семейството ни човек. Имах нужда да направя нещо. По някакъв начин да почета паметта му и да подкперя роднините ми в този момент. Но толкова далече от вкъщи е трудно.

Все пак реших да отида на църква. И така потърсих православен храм тук в Прага. Намерих такъв, осведомих се от сайта им, че в днешния ден е отворен до 17:00ч. Когато отидох обаче, църквата работеше, но не съвсем. Входната врата беше отворена, но веднага след нея имаше още една стъклена, която стоеше заключена. Свещи изобщо не се продаваха там. Почаках с надеждата, че някой ще дойде и ще отвори. Така и стана. Дойде една жена, която отключи, влезе и отново заключи вратата пред лицето ми. Изгуби се някъде във вътрешността на храма, който изглеждаше ужасно мрачен, тъжен и някак безразличен към желанието и необходимостта на хората да общуват в Бога.

Питам се така ли Православната църква прави опити да върне обратно вероятно безвъзвратно дистанциралите се от нея хора.

Стана ми много неприятно, признавам си. Прибегнах до друго решение. Мисля си даже, че това трябваше да бъде първият ми избор.  Намерих си хубав парк, усамотих се и там си запалих свещичката. С цялото си сърце се надявам, че подкперата ми е пропътувала цялото това разстояние до вкъщи, за да достигне роднините ми.

Идеалистите са кофти хора

Напоследък ми се случи няколко пъти да ме обиждат на идеалист. „Ти си идеалист“. Край на спора. От кога да си идеалист е обидно. За мен е комплимент. Така че, хора, ако смятате да ме уязвявате, пробвайте с нещо друго.