Неизбежността на възпитаването

by Царевна

Независимо дали искаме или не непрекъснато възпитаваме децата с поведението си, с възгледите си, с външния си вид… Това е толкова очевиден и неоспорим факт, че позициите, поставящи под въпрос възпитателните функции на учителите, ми се виждат меко казано озадачаващи.

Така както не съществува морално неутрално поведение, така няма и учителско поведение, свободно от възпитателен ефект върху децата. Възпитаваме дори с отказа си да възпитаваме. Възпитаването въобще не е въпрос на избор. Можем да откажем да си поставяме възпитателни цели при работата с учениците, т.е. можем да лишим възпитателния процес от неговата целенасоченост, преднамереност и структурираност, но не можем да оперираме взаимодействието си с децата от възпитателния ефект, който то има върху тях. И тогава възниква въпросът за отговорността.

Отговорни сме за възпитателните си въздействия във всеки един момент от времето, прекарано с поверените на грижите ни ученици, така както сме отговорни за опазването на живота и здравето им докато са с нас. Не можем да избягаме от това, затова по-добре да приемем реалността и да се опитаме да управляваме и този процес, наред с всички останали процеси, които ежедневно движим към целите, които сме си поставили. Така ще постигнем по-високи резултати отколкото ако се опитаме да се освободим от тази отговорност, защото опитът да се освободим от нея е обречен на провал. Възпитаването в училищен контекст е неизбежност, която изобщо не се влияе от личните ни предпочитания или възражения. Със самото прекрачване на училищния праг в ролята на учители попадаме под ударите на тази неизбежност. Нека се примирим с нея и да я носим по-достойно и успешно.

Advertisements