Работата ми с еврпейските клубове по гражданско образование засега като че ли върви добре. Дори остана съвсем малко време до края на проекта.

През месец април темата, с която ще се занимаваме, е екология. Ще стартираме кампания за разделно събиране на отпадъците и в момента работим по клипчето, което трябва да е толкова въздействащо, че да мотивира всеки ученик да се включи активно.

Другата ни дейност за месеца е среща с представител на природозащитна организация. Искаме да го поразпитаме за дейностите на огранизацията, както и за това какво трябва да направи всеки един от нас, че да вреди колкото е възможно по-малко на природата. От доброволчески екологични дейности също се интересуваме.

Молбата ми към читателите на блога е ако имате някаква идея към кои организации бих могла да се обърна, споделите тук, за да се задействам аз своевременно

Благодаря предварително!

Понякога колегите ми са недоволни от това, че рядко преподвателите ни са на едно и също мнение по различни научни въпроси. И че ни се налага да отговаряме на всеки от тях, съобразявайки се с неговата интерпретация. Това важи с особена сила за изпитите.

До не отдавна и аз се дразнех от различните мнения, по-скоро плашех се от тях, но вече започнах да ги ценя. Колкото повече различни гледни точки по даден въпрос, толкова по-добре. Толкова повече варианти на истината. Или може би една истина и няколко неистини или полуистини. А за студента – свободата и удоволствието да открие най-истинската истина.

Проблемът при мен възниква, когато преподавателите отказват да обосновават вижданията си и да ги обсъждат със студентите. Мисля си, че имаме пълното право да бъдем в позицията на убеждавани, а не на информирани за нечие мнение. Вече втората половина на втори курс имаме достатъчна базова подготовка, за да изразяваме собствени позиции по научни въпроси. Поне аз се чувствам готова за това, нещо повече – имам потребност да формулирам и изразявам такава позиция, иначе обучението ми се струва изключително безполезно от тук нататък. Какъв е смисълът просто да натрупам знание за мислите на други хора, ако не мога да изляза със собствени такива. И ето тук си мисля, че се превръщам от удобната, изпълнителна студентка, в такава, която задава прекалено много въпроси. Предимно неудобни.

Сигурно това означава, че ще си имам проблеми с онази част от преподавателите, които упорито отказват да обясняват защо мислят по определен начин и защо е толкова важно тези мисли непременно да станат и наши собствени. Не мога да повярвам, че не се радват на това, че са провокирали интерес в нас, че са ни събудили от състоянието на блаженото спокойно безразличие, в което студентите често имат навик да изпадат по време на лекции. Какъв по-голям комплимент от това за работата им?

За курса си на обучение студентите разбират, ако не друго, то поне това, че в науката няма единомислие и един правилен отговор, че най-ценното в нея е аргументираната позиция. Някои преподаватели обаче не обичат да се съобазряват с този факт и не приемат отговори, различни от тези, намиращи се в собствените им глави. Дори не им се занимава с изслушването на аргументация.

Какъв избор има студентът в този случай?

• Да си научи ‘правилните’ отговори, за да си вземе изпита и бързичко после да ги забрави и тях, и преподавателя;
• Да си задава неудобните въпроси упорито и с постоянство и да си създаде изострени отношения с преподавателя;
• Да не посещава лекциите му, за да си спести неприятните емоции и да използва времето си по-смислено.

Не знам какъв ще е моят избор. Какъв беше вашият?

Преди броени дни завърши поредната ми сесия и сега спокойно мога да се завърна към норманите ми, спокойни занимания. Чувството да те притиска времето е особено неприятно за мен. Обичам да правя бавно нещата, така че да имам възможност да им се насладя максимално. Това безспорно е недостатък на съвременния човек, от когото се очаква да живее динамично. Мисля си обаче… ами ако откажа да бъда съвременен човек и реша да живея старомодно, бавно и романтично? Кой ще ме спре?

Четейки текстовете на Борис Радев се сетих за курсовата работа, която съм писала с най-голямо удоволствие до сега в университета. Не че е нещо особено, но определено темата е вълнуваща, любопитна и разпалваща въображението ми. Възможен ли е ‘износ’ на морал в Космоса? Сигурно с течение на времето мнението ми по въпроса ще се променя многократно, но си мисля, че директният отговор на въпроса не е толкова важен, колкото пътя, по който всеки път ще стигам до него.

Възможен ли е износ на морал в Космоса?

Космосът винаги е разпалвал човешкото въображение и любопитство. Със своята красота, необятност, загадъчност, недостижимост, за нас, малките човешки същества, той е свят от друг порядък. Олицетворяващ едновременно най-силните ни страхове и най-красивите мечти. Макар и част от този космос, за нас е трудно да гледаме на него като на свои дом. Твърде малко го познаваме, за да си позволим такава дързост. Нищожната част, която сме проучили сравнително добре вече, нашата планета, ни дава твърде ограничено знание за Космоса. Дори физическите закони, които действат тук на земята и подреждат света ни такъв, какъвто го познаваме, там в безкрайността на Вселената могат да се окажат безполезни, това ни плаши до смърт. И в същото време Космоса въплъщава всичките ни надежди, защото може да ни даде отговори на най-важните ни въпроси, които нито един философ в историята на човечеството не успял да изясни.

Няма съмнение, че един ден човекът ще тръгне да търси отговорите, въпрос на време е да дораснем за такава стъпка. Макар и да не виждаме реализацията на подобно начинание в обозримо бъдеще, това не ни пречи да мислим за този момент. Въображението ни работи толкова активно в такива ситуации, че на разумът ни му е трудно да го следва. Броят на възможните сценарии за това какво ще се случи, когато излезем в открития космос, е сравним само с безкрайността на звездите. Безспорно обаче най-силно и искрено се вълнуваме от възможността някъде по пътя си да срещнем живот. И по-точно какви ще бъдат тези същества от една страна и от друга – какви ще са отношенията ни с тях. Тук вече опираме до чисто етични и морални въпроси. Как ще ги регулираме тези отношения? Посредством морал? Чий морал? Въобще възможен ли е ‘износ’ на морал в Космоса?

Моят отговор на този въпрос е „да”. Възможен е ‘износ’ на морал в космоса, и по-точно на нашият човешки морал, при следните условия: че срещнем разумни същества, че силата е на наша страна, че излизаме в космоса като изследователи, а не като ‘притиснати’ от неблагоприятни обстоятелствата същества, които търсят начин да оцелеят. Когато казвам човешки морал имам предвид не това, което твърдят натуралистите, че моралът ни е закодиран и произтича от човешката ни природа, че е наша биологична характеристика, по-скоро нека се разбира моралът, който се е установил сред нас, човешките същества, без оглед на неговият произход, моралът такъв, с какъвто си служим и познаваме. Резонно е към основния въпрос за ‘изнасяне’ на морал в космоса да добавим още три важни въпроса, имащи пряко отношение за реализирането на главния, а именно – КАК ще се осъществи това изнасяне и съответно какви ще бъдат механизмите на неговото налагане; ЗАЩО изобщо е необходимо да изнасяме и налагаме наш, човешки морал на нечовешки същества и съответно какви проблеми произтичат от това; КАКВО точно от морала си да ‘изнесем’, необходимо ли е да правим такава селекция и какви съображения налагат това.

Първото условие за ‘износ’ на морал, което ще изясним, е необходимостта от наличие на разум. Разумът е минимума основа, с който трябва да разполагаме, когато говорим за морал и морално поведение. Тук можем да се позовем на теорията на Кант за разума и свободната воля. Човекът е морално същество, защото разполага със свободна воля, благодарение на която е способен да прави морален избор. Която пък свободна воля от своя от своя страна се основава на разума. Животното, без значение колко развито в еволюционно отношение е, с колко усъвършенствана нервна система разполага, при него не може да се говори за воля, а само за инстинкти. За моралното поведение инстинктите не са достатъчни. Следователно дори да срещнем живот в космоса, ако той е на твърде ниско еволюционно равнище, за ‘износ’ на морал не може да се говори. Не и в смисълът, който аз влагам в това понятие.(За да бъде по-ясна останалата част от изложението ще изясня, че моето разбиране на ‘износ’ на морал в космоса, е или сблъсък на две морални системи , при който едната се налага над другата или разпространяване на една морална система някъде, където до сега не е имало такава.) В този случай можем да говорим не за изнасяне, а единствено за пренасяне на морала ни от едно място на друго и то при положение, че там се заселят поне две човешки същества, между които да протичат морални отношения. Пренасяне на морал от точка А до точка Б, от планетата Земя до планета Х. Това е действие, което по нищо не се различава от събития, които са протичали вече в човешката история, като например заселването на някоя безлюдна територия – една група хора се премества на един безлюден остров, където взаимоотношенията ще бъдат регулирани от същите морални норми, както на мястото, от където идват. Разбира се на този остров има жива природа (растения, животни) отношенията с която обаче не подлежат на морално регламентиране. Аналогичен е случая с планетата, която откриваме – на нея има живот, но неразумен – следователно проблем с установяването на човешкият ни морал там няма.

Какво се случва ако срещнем разумен живот, който е способен на морални отношения? По пътя на логиката имаме три възможни варианта за развитие за събитията: или ние им налагаме нашата морална система, или те ни налагат тяхната, или се стига до компромисен вариант, при който установяваме отношения с тях на базата от комбинация от нашата и тяхната морална система. Така стигаме до второто необходимо условие за ‘износ’ на морал в космоса – силата. Тук под сила ще разбираме не само физическа или военна сила, а и сила в смисъл на някакъв вид преимущество – било то от интелектуален, нравствен и т.н характер, въобще нещо, което да наклони везните в полза на едната страна. „Износът” на морал по необходимост може да бъде осъществен само чрез налагане. Простото ‘запознаване’ на извънземните същества с моралната ни система едва ли ще ги накара безропотно да го приемат като свой. Тук на земята между нас човешките същества механизмът за предаване на морала от едно поколение на друго е чрез възпитанието в социалната среда от човешки същества. Това се налага тъй като моралът не се наследява по генетичен път, а както казва ………….. ние се раждаме ‘морално безразлични’. Ако трябва да накараме едни зрели същества и то не човешки да възприемат нашият морал, това може да стане само чрез налагане, т.е чрез някакъв вид сила. Сила в най-общ смисъл – било то чрез силата на възпитанието, технологиите, религията и т.н Все механизми за налагане на морал. На пръв поглед коренно различни, но всъщност не е точно така. Общото са безпощадността и универсалността, които внушават моралния закон и с които той действа. Не допуска изключения и отклонения. Звучи тежко, почти като присъда. Тясната връзка, която виждаме между морала и сила, е продиктувана от самата същност на морала. Най-просто казано (и може би най-точно) той е набор от норми. Т.е по своята същност моралът е сила. И оттук логично е в моралния спор да надделее силния.

Интересен е третия вариант, при който имаме компилация от две морални системи. На пръв поглед този сценарии изглежда най-справедлив и най-издържан от етична гледна точка. Друг е въпросът до колко практически е осъществим такъв вариант. Една от многото особености на морала е факта, че той предполага консенсус. И това произтича от качеството му на механизъм за уреждане на отношенията. Всички се съгласяваме, че определен набор от норми са полезни, справедливи и необходими и съответно се ангажираме със спазването им. Това е негласно споразумение, което съществува между човешките същества. Това е и споразумението, което ще трябва да сключим и с другите нечовешки същества. Самото намесване на съгласието като стъпка от установяването на моралната ни система ни задължава да поразсъждаваме и над същността на живота, който ще срещнем, какво всъщност представлява другия. Възможностите са толкова много, че е безсмислено да гадаем на този етап въпрос. В случая важно е да си дадем сметка, че съгласието и въобще вероятността да достигнем до някакво споразумение относно морала е само при положение, че другият ни е подобен. Единствено бидейки подобни, ние можем да се споразумяваме за нещо.

Уточнявайки условията, при които ‘износът’ на морал би бил осъществим, редно е да разгледаме и обстоятелствата, при които ще излезем в космоса, какви ще са целите ни – чисто изследователски или може би ще бъдем принудени да си търсим дом на друго място. Това разграничение е от особена важност, когато обвързваме пътешестването ни в космоса с моралното ни поведение. Не е все едно дали търсим просто отговори или спасение. Дали търсим други като нас или ресурси за оцеляването ни. Ясно е, че при нормални обстоятелства човекът като морално същество би трябвало да действа съобразно нормите, които му налага морала. Какво се случва обаче при екстремни ситуации, когато основната цел е оцеляване? Кой ще надделее – инстинкта за самосъхранение или моралното поведение? Природата или свободата? С цената на какво сме готови да се борим за оцеляване? Какво ще се случи тогава с морала ни? Натуралистичната заблуда ни казва, че моралното поведение по никакъв начин не може да бъде обяснявано, доказвано, аргументирано чрез човешката природа. Ако се съгласим с това твърдение ще се окаже, че човешкото поведение е ръководено основно от два фактора – моралът, който почива на разума ни, и инстинктите, произтичащи от това, че сме природни същества. Разбира си бидейки морални същества ние сме способни на морален избор – да приемем съдбата си и да загинем, запазвайки човешкото си достойнство, умирайки като човеци или да се оставим на инстинкта си, който повелява да направим всичко, за да оцелеем. Ще избием ли по-слабите от нас, макар и не толкова развита като нас цивилизация на планетата Х, за да спрем съпротивата им и да се заселим на богатата им на ресурси планета, или ще се възползваме от моралния си избор и няма да го направим. Така поставен въпроса пак опира до моралния статус, който ще дадем на тези същества. До правата, които ще преценим, че те имат. По-важното тук е да се схване, че можем да изнасяме и налагаме моралната си система, при положение, че не е застрашено оцеляването ни, че не трябва да се борим с най-силните си инстинкти, за да приложим едно или друго морално поведение.

Защо да ‘изнасяме’ морал в космоса?

Този въпрос е важен от гледна точка на това, че той ни дава информация за целта на нашите действия и за необходимостта от тях. Ще използвам едното от определенията за морал, които дава П.Горанов в „Траектории на етиката”. „Моралът – това е сумата от норми и предписания, които поддържат постоянството на живота, независимо от формите на многообразие. Тук понятието ‘живот’ няма да ни интересува в неговия непосредствен биологичен смисъл на източник на енергия, фотосинтеза, обмяна на вещества и др.под. Животът е не само и не толкова природа (и физика), колкото култура (и съществуване), която, образно казано, е преднамерена грижа по опазване на съществуването от заплахата на смъртта и умирането.” И другото: „Моралът е най-видимото, най-всекидневното и ‘най-прозаичното’ човешко усилие по обезсмъртяване на живота на равнище съществуване: социалната заедност, родовата памет, традиционният ексцес в празника и обичайните повторения на навика”. Т.е. моралът е жизнено важен за човешките същества поне по две причини – първо благодарение на него е възможен съвместния ни социален живот, заедно човешките същества да живеем в една общност; той регулира обществените ни отношения, без което социалното ни общество не би било възможно; от друга страна благодарение на морала човекът се запазва не само като биологичен вид, но и като културно същество; благодарение на морала ние се възпроизвеждаме и развиваме културно, а това е важно за нашето човешко самосъзнание на морални, културни и достойни същества. Казаното до тук всъщност ни дава основанията на морала и неговите функции. Те могат да бъдат използвани, за да обясним целта ни за ‘износ’ на морал в космоса. Моралът ни е необходим там в космоса по същите причини, по които ни е необходим и тук удома. Той се ‘грижи’ за нормите в отношенията ни и за духовното ни просъществуване. Следователно няма причина да мислим, че напускайки атмосферата на Земята той няма да ни е необходим или ще ни трябва друг вид морал. Този морал ще ни е също толкова необходим и при срещите с други форми на живот. Всеки род отношения трябва да се регулират по някакъв начин, били те и отношения с извънземни. Друг е въпросът до колко нашата морална система ще бъде ефективна при тези нови обстоятелства. Другият аспект на морала, който осигурява продължаването на културното ни съществуване, е като че ли още по-силен, разгледан от перспективата да ни служи при взаимоотношенията ни с нечовешки същества. Проблемът може да бъде разбран по-добре ако разгледаме някои процеси, които не са никак фантастични, а протичат в момента на много места на нашата планета, включително и в нашата страна. Въпросът за запазването на националната идентичност при условия на глобализация. Непрекъснато се говори за необходимостта от определени мерки, които да ни помогнат да запазим националното си самосъзнание, когато границите между държавите ни падат, свободното движение на хора по цялата планета е поне формално гарантирано като основно човешко право. Ако разширим този пример във времево и пространствено отношение, ще видим, че има не малка вероятност този въпрос да бъде актуален и при срещите ни с други цивилизации. С малката разлика, че тогава вместо за националното, ще говорим за запазване на човешкото си самосъзнание с помощта на човешкия си морал.

В този ред на мисли може да се изтъкне още една причина в полза на необходимостта от това да си ‘носим’ със себе си морала, където и да отидем. Говорейки за човешки права и за начина, по който трябва да се аргументират те, Фр.Фукуяма въвежда понятието ‘фактор Х’, който означава следното: „Това, което предполага искането за равно признание, е, че ако смъкнем от личността случайните и моментни характеристики, ще остане някакво същностно човешко качество, заслужаващо определен минимум от респект – да го наречем фактор Х. … Ти можеш да сготвиш, да изядеш, да поробиш всяко същество, което няма фактора Х, но ако причиниш това на човек, си виновен за „престъпление срещу човешкия род”. Този фактор Х интуитивно се долавя от всяко човешко същество. Той се изразява в усещане за превъзходство над останалите живи същества на планетата. На него се базира претенцията ни за човешко достойнство. „Човешките същества имат достойнство, защото те единствени разполагат със свободна воля”, т.е. възможността ни да правим морален избор е в основата на човешкото ни достойнство. Следователно, за да запази достойнството си, той трябва да се съобразява и да живее според нормите на човешкия си морал. Независимо къде се намира в пространствено отношение, независимо с какви същества съжителства, той трябва да бъде морален, ако иска да се чувства човек.

Какъв морал да ‘изнесем’?

До тук разглеждахме моралът през нашите човешки потребности и интереси. Свикнали сме да мислим за моралното поведение като за нещо достойно и добро, неподлежащо на преразглеждане. Съдим за морала от собствената си човешка гледна точка и чрез човешките си критерии, по които имаме известен консенсус, произтичащ от общата ни човешка природа. Казваме, че моралът е полезен и задължителен, защото е ‘добро’ за всички човешки същества. В нашият случай обаче не става въпрос само за човешки същества, а и за същества, които могат да бъдат коренно различни от нас, природно ‘несъвместими’ с нормите на нашият морал, които могат да бъдат далеч извън нашето поле на подобието, което ни огражда. Трябва да се съобразяваме с тази вероятност, когато правим планове за това как ще разпространим иначе безкрайно полезния за нас морал. Преди да продължим с разсъжденията си, предлагам да се спрем на това какво означава другите форми на живот да бъдат ‘несъвместими’ с човешкия ни морал, за да няма неясноти по въпроса.

Давам си сметка, че когато се използва ‘човешки’ като определение за морал, това може да доведе до редица възражения относно това, че моралът не се основава на човешката природа, следователно той не може да бъде окачествяван като биологическа характеристика на който и да било вид. Тази позиция застъпват деонтологическите теории на Кант и на модерното философско мислене след него. В „Нашето постчовешко бъдеще” Фр. Фукуяма се опитва, ако не напълно да отхвърли това твърдение, то поне да смекчи крайното му звучене, твърдейки следното: „Изследванията в когнитивната невронаука заменят представата за чистата дъска (на Джон Лок) с възгледа за мозъка като модулен орган, изпълнен с високо адаптивни, когнитивни структури, повечето от които да уникални за човешкия род. Има такива неща, които могат да бъдат наречени вродени представи или, по-точно казано, вродени типични за вида форми на познание и типични за вида емоционални реакции на познанието” и след това продължава: „съществува естествен човешки морален усет, развиващ се с времето от потребностите на първите човешки същества, които във все по-голяма степен се превръщат в социален вид. Лок е прав, когато говори за чистата дъска в тесен смисъл, имайки предвид, че не се раждаме с предварително родени морални абстрактни идеи. Има обаче вродени човешки емоционални реакции, които ръководят формирането на моралните идеи по относителни еднозначен начин в пределите на човешкия род”. Т.е. Фукуяма се позовава на откритията на науката, които твърдят, че има чисто биологични предпоставки, заложени в природата ни на човешки същества, които определят възприемането на света по определен начин, без които морален усет, склонност и поведение не биха били възможни. С други думи не можем да се съгласим изцяло с Кант, че човешката природа и морал са два противоположни полюса, тъй като макар и не вродено, моралното ни поведение се крепи на чисто биологична основа. Изхождайки от тази позиция, допускайки, че е възможно да съществува разумна форма на живот с различна от нашата природа по отношение на моралната им склонност и разбиране, в такъв смисъл и твърдя, че трябва да сме внимателни, когато искаме да наложим морала си на нечовешки същества.

Може би трябва да се замислим и над въпроса заслужава ли си да изнасяме морала си във вида, в който той съществува и ни служи в момента. Толкова ли е съвършен, че на всяка цена искаме да го ‘покажем’ и наложим на други същества? Наистина ли олицетворява това, с което искаме да се представим пред ‘космическата общност’? Съгласяваме се, че на нас ни служи прекрасно, но имаме ли право и да го налагаме и в случаите, когато ние сме страна в отношенията като универсално, абсолютно космическо благо? Така поставен въпроса, поразително ми напомня за културните изложения, които се провеждат на различни места по света, където всяка страна се стреми да се представи с най-ценното си, така както би искала другите да я запомнят и харесат, да покаже това, с което най-много се гордее. И в този смисъл какво ще се представим ние на космическото изложение? Човешкият ни морал като върхово достижение на човешкия вид? Като олицетворение на високите ни морални ценности – справедливост, мъжество, милосърдие… Ако някой поиска моето мнение по този въпрос в качеството ми на един средностатистически представител на човешкия род, бих заложила не на морала, а на етиките ни.

Тук е мястото да изясним как ще разбираме тези две понятия до края на това изложение. Ще използвам разграничението на Андре Конт-Спонвил, който казва следното: „моралът се отнася за Доброто и Злото, разглеждани като абсолютни или трансцедентни ценности; етиката засяга хубавото и лошото като относителни (за даден човек, група, общество…) и иманентни ценности”. По-нататък той обяснява, че и моралът, етиката са „нормативни дискурси, предназначени да ръководят поведението или действията ни, които се различават според регистъра на тази нормативност или, което е равносилно, по съответния статус на ценностите, на които се позовават”. (пак там) Казано накратко: моралът ни отговаря на въпроса „Какво трябва да правим”, а етиката – „Как да живеем”. Това разграничение между двете понятия може да ни бъде много полезно, когато се опитваме да решим какво да покажем на нашия павилион на изложението. Според мен етиката безспорно е по-сполучливия ни избор. Моралът разчита на силата, етиката на красотата. Моралът налага, етиката убеждава. Моралът е назидателен и в известен смисъл отблъскващ, етиката е симпатична и привличаща. Дори да имаме силата, чрез която да наложим морала си, възниква резонния въпрос – редно ли е да го правим? Правилно ли е да налагаме убежденията, начина си на живот и морала си само защото имаме възможността да го направим? И то при положение, че ние не сме засегнати от ‘неморалния’ начин на живот на извънземните. Те нямат ли право да живеят според собствените си норми? Единственото приемливо поведение в такъв случай е ако ще ‘изнасяме’ нещо, ако ще ‘рекламираме’ нещо човешко в космическото пространство, то да бъде етическата ни система. Нека вместо силен морал да изнесем красива етика. Да им покажем какво да желаят, а не какво да си забраняват. Това като че ли е и по-хуманно, и по-справедливо, пък и съвсем морално, а нали точно такива искаме да бъдем и тук на Земята, и там – в другия край на галактиката.

От друга страна, етиките ни не само, че са по симпатични, те са и по-обобщеното понятие. Чисто количествено, когато изнасяме етики, вместо морал, ние показваме повече от себе си, защото в основата на всяка етика като задължителен компонент стои морала, който се надгражда от позитивните етически добродетели.

В заключение нека се ‘върнем’ на Земята и да обобщим казаното до тук. Накрая можем да си позволоим да мислим ‘износът’ на морал или етики в по-общ план – не само като ‘износ’ към Космоса, а като ‘износ’ на морал във всичките му форми и проявление, като среща с другия, при която си обменяме ценности и вкусове. На срещата с другия Цветан Тодоров посвещава цяло изследване: „Завладяването на Америка. Въпросът за другия”, и по-точно на печалната среща преди пет века между испанците и индианците. „Колумб или възприема индианците като пълноценни, равнопоставени нему човешки същества и тогава гледа на тях не само като на равни, но и като на себеподобни, при което стига до асимилационизъм, до наслагване на собствените си ценности върху другите. Или пък изхожда от различието, но то веднага се проявява като превъзходство и малоценност: не се допуска субстанция, която да не е просто несъвършено спрямо мен състояние. Тези две елементарни фигури на опита на другостта почиват на егоцентризма, на отъждествяването на собствените ценности с ценностите изобщо, на собственото аз със света, на убеждението, че света е един”. Твърде жалко би било да не се поучим от тази среща, която историята ни предлага наготово. Макар и много привлекателни за въображението ни, срещите с другия са се доказали като своеобразно изпитание за морала ни и за отношението ни към света. Другият в лицето било то на зелено човече от друга галактика, чужденецът от далечна страна, до болка познатия ни балканец от съседна държава, някой непознат на улицата, съсед, родител или самото ни детето винаги се явяват като потенциални субекти, върху които проектираме начина си на мислене, убежденията, очакванията и най-вече ценностите, закодирани в морала ни. В крайна сметка оказва се, че отношенията ни са борба за налагане на ценности. Няма нищо лошо в това явление стига то да не се изроди във вид, който вече е в противоречие със самия морал в най-общ смисъл. Докато предпочитаме възпитанието пред технологиите, научния напредък или религията като механизми за налагане на дадена морална система, нямаме повод за безпокойство. Докато наблягаме на реклама на етиките ни, вместо на парадиране с морал, можем да сме спокойни, че човешкото ни качество остава наша типична, отличителна характеристика, с която имаме пълното право да се гордеем и към чието опазване трябва да се отнесем повече от отговорно, ако искаме да продължим да бъдем достойни човешки същества.

Днешният ден е специален за мен. Разбира се живо се интересувам и от водещата световна новина, но се вълнувам и от скромните събития на моя си свят. Та ето какво ме развълнува толкова. За първи път професионално око ме наблюдава в действие в класната стая и ми каза, че определено ставам за педагог-практик! Как да не се радвам!

Днес беше първата среща с втория клуб, с който ще работя. Ръководителят на клуба, на която помагам, ме остави аз да водя първата ни среща. Чисто психически не се бях подготвила за такова развитие на събитията, но мисля че се справих добре. Поне тя така каза накрая. И без аз да повдигам въпроса добави, че определено ставам за педагог. А това беше първият ми опит изобщо!

Не знам как ще се завъртят нещата по-нататък и дали ще се занимавам изобщо с учителстване, но ако все пак го правя, мисля си, че тази работа ще ми носи страхотно удовлетворение. Харесва ми да убеждавам и да печеля съмишленици за най-различни каузи. Все още нямам достатъчно наблюдения и опит, но ми се струва, че работата с по-големи ученици е точно това. Общуване, чиято най-голяма цел е да провокира, да събужда, да вдъхновява и да разкрива нови, необятни територии, за съществуването на които младият човек не е и подозирал, но от които усеща, че има нужда.

Когато успееш да им разкриеш нещо такова, има един кратък, но много силно зареждащ миг на споделен възторг, който е истинско вдъхновение и наградата за самия учител. Това почувствах днес на няколко пъти. Например, когато подхвърлих идеята за създаване на блог на клубната ни дейност и когато се аргументирах каква полза ще имаме от това допълнително усилие, усетих, че прекрасно ме разбраха и наистина за един миг успях да стигна до тях.

Ценни са ми тези моменти. Усещането за днешния ден ми напомня на прохождане. Не че имам спомени от тогава, но предполагам, че когато съм правила първите си стъпки, съм се чувствала по подобен начин като сега. Благодаря ви, че четете тези редове и споделяте специалното ми преживяване!

Убедена съм, че това, което научавам в университета и усилията, които полагам там, ще имат смисъл за мен само ако ги съчетая със занимания извън него. Един вид, каквото науча, да го изпробвам как действа на практика. Знаете вече за заниманията ми в Двореца на децата. Оказа се, че наистина апетитът идвал с яденето. Въпреки, че този семестър ще бъде най-натоварения ми от цялото следване, за да направя положението наистина непоносимо, реших да се заема и с една допълнителна дейност извън задълженията ми в университета.

Ще работя по проект, финансиран от Европейския социален фонд. „Еврпоейска клубна мрежа на езиковите училища в София“ – това е точната формулировка на проекта. С две думи за какво иде реч. Става въпрос за европейски клубове по гражданско образование. Възрастовата група е горен курс. Ще се опитаме да запълним поизпразнените от съдържание ежедневно предъвквани фрази като гражданско общество, права и задължения, личен изобр и обществена отговорност, идентичност, мултикултурализъм, междукултурен диалог и т.н. и т.н. Ще опитаме да си отговорим на въпросите какво значение имат всички тези малко абстрактни понятия за живота на всеки един от нас, как да се почувстваме удобно в ролята си на граждани, въобще как да бъдем гражданите, които действат, които са наясно, активни са и правят нещата такива, каквито искат да бъдат.

Проектът ще продължи до края на учебната година. Аз ще работя с клубовете на 30 СОУ и на 90 СОУ. Вчера беше първата ни среща с единия клуб, а утре ще учредим и другия. Излишно е да обяснвам колко съм ентусиазирана. Седя си и си мисля за ролята ми в цялата тази работа. Къде да насоча усилията си? Като че ли най-хубавото, което мога да направя за тях (учениците), е да ги вдъхновя. Струва ми се, че ентусиазмът и искреността ми са особено заразителени. Съдя по първата ни среща от вчера. Ще им превеждам нещата на разбираем за тях език, ще им обяснявам какво прави толкова смислено цялото това начинание, ще ги убеждавам, ще ги надъхвам и ще им помагам. Вчера ги попитах дали смятат, че изобщо нещо зависи от тях самите. От това какви хора са, как живеят и какъв избор правят. В погледите им се четеше леко колебание. Вероятно между това да ми дадат отговорът, който предполагаха, че аз очаквам и между това, което те мислеха. Все пак решиха да бъдат искрени и си признаха, че не виждат какво толкова съществено могат да направят те по посока на желаната от тях промяна. Смятам след 6-7 месеца, когато свърши проектът, отново да им задам същия въпрос. Пожелавам си да видя друго в очите им тогава. Ако това стане, значи съм си свършила добре работата.

Чета „Светът на Софи“ и си мисля: „Ех, колко хубаво щеше да бъде и на мен да ми се беше паднал един такъв философ като нейния, когато бях на 15… Сигурно обърканите ми тийнейджърски години щяха да бъдат далеч по-подредени и щастливи.“ Ама кой знае, щом става въпрос за тийнейджърство, човек никога не може да бъде сигурен.

Та четенето на „Светът на Софи“ освен, че ми доставя огромно удоволствие ме навежда и на мисли за моя си свят. Абе… хубав си ми е светът, не мога да се оплача. Хубав е защото ми е светло и топло. Не съм сигурна чия заслуга е това. Вероятно отчасти и моя. Да се чувстваш добре е въпрос и на умение, на някакъв вид талант, който не всеки притежава. Само че този талант като че ли не ми е вроден, струва ми се, че до голяма степен е целенасочено развит, плод на усилията ми. Изключение ли съм в това отношение или и с другите е така?

Иска ми се един ден, когато порасна, поумнея и понатрупам опит и самочувствие, да водя курс „Изкуството да бъдем щастливи“. За възрастни. Ще обяснявам на хората защо са щастливи, при мен това работи безотказно. Достатъчно е само някой по-умен от мен човек и с близка до моята чувствителност да ми обясни на разбираем език защо животът ми е прекрасен и готово, съгласявам се.

Да си кажа сега и за „Светът на Софи“… един от най-хубавите подаръци, които са ми правили. И заради самата книга, и заради жеста, вниманието и изненадата. Още веднъж се убеждавам, че най-хубавите и ценни подаръци са без причина и повод. Подаряват се ей така. Е, не ми я подари някои мистериозен философ (като този на Софи), а Йелена*, но това не прави подаръка по-малко скъп за мен. Опитвам се да улавям такива моменти и дълго да им се наслаждавам, защото точно те не само оправят киселото ми настроение за един ден, те подслаждат и озаряват света ми. Правят го толкова топъл и жив, че дори за миг ми минава налудничавата мисъл през главата… „Няма начин да не живеем в най-прекрасния от всички възможни светове!“

* Йелена изобщо не е философка, но за сметка на това блястящо умее да отгатва желанията на хората (дори преди те сами да са си ги пожелали), точно затова съм сигурна, че ще стане чудесна психоложка!

Благодаря, Йелена, и успешно плуване в безбрежния океан на психологията!

Не трябва ли мисълта за неизбежния край на всичко да ме безпокои? За моя край, за този на близките ми, края на света, на всичко… Все някога всичко ще свърши, все едно как, но няма да има нищо. Или пък ще има? Астрономите казват, че няма да има. Философите и те всеки с мнението си. За мен е важно да си отговоря на този въпрос – ще има или няма да има. По природа съм по-скоро песимист, затова приемам, че един ден всичко ще изчезне било то в огън или лед. И какво значение има това за мен днес, сега?

Не знам защо, но мисълта за края на нещата ме води и към друга една мисъл – за несъществуването на Бог. Защото как ако наистина има Бог той ще позволи един ден да настъпи Нищото. Какъв Бог ще е това? И щом излиза, че краят е неибежен и че няма Бог, как да живея аз днес? И пак неприятният въпрос за смисъла на моя живот и на света.

Но ако наистина няма Бог тогава кой е създал всички прекрасни неща? Красотата и любовта например? Сигурно случайността. Да, всичко е плод на случайността и на физическите и биологически закони. Значи няма план на нещата. Нищо не е надраскано предварително някъде. Тогава нищо специално не се очаква от мен. Няма смисъл да търся кой знае какво предназначение на съществуването си. Това ме устройва напълно. Чувствам се по-свободна така. Значи аз сама ще съм творец на живота си! Колко хубаво! Не е необходимо и да се вземам твърде насериозно, нали и без това ще дойде краят.

Но за какво да живея тогава и как да прекарам живота си? Засега ми харесва да живея заради пекрасните случайни неща като красотата, любовта, любопитството и вятъра в косите ми. Харесва ми и да си играя на господ като се опитвам да отварям очите на хората за разни хубави неща и така в известен смисъл направлявам живота им. Сигурно затова и съм се ориентирала към педагогиката – да превърна менторстването от любимо хоби, в професия. Струва ми се, че тук прозира известен егоизъм, но кой може да ме съди за това?

Много обичам да пътувам. Колкото по-надалеч толкова по-добре. За моя огромна радост, сега ми се очертава точно такова преживяване. И за да не увъртам повече… заминавам за Валенсия *подскок*, на гости и то за цял месец! Как да не ми завижда човек.

На всяко пътуване най-много му харесвам заминаването и по-точно, подготвката последните няколко дни преди заминаването. Трбява да се помисли за толкова много неща. Дрехи, книги, разни джаджи, без които, колкото и жалко да е, животът ми е немислим. Днес ми е точно такъв последен ден за подготовка. Затова и няма да бъда твърде многословна. Само ще надникна в куфара, за да ви издам книгите, които последните дни старателно си набавях.

Обикновено чета по няколко книги наведнъж. Сигурно защото чета бавно, една книга ми омръзва, затова започвам повече от една и в зависимост от настроението ги редувам. Замисляли ли сте се на какъв принцип избирате книгите, които смятате да прочетете? Вероятно това зависи от настроението, времето, възможностите… Реших за тази ми едномесечна ваканция да направя избора си изцяло доверявайки се на препоръки. И то не каквито и да са препоръки, а на книги, които горещо са хвалени в някои от любимите ми блогове.

Няма как да не започна с „Платон и птицечовката влизат в бара…”. За нея разбрах от Размисли. Едва не ме изкуши веднага да си я купя, но тогава ми предстоеше сесия и съответно бях особено ангажирана и особено наподатлива на каквито и да било изкушения.

Идва ред и на Лид. Бързам да кажа, че въобще не обръщам внимание на Любо от нейната книжарница и с голямо удоволствие си купих някои от нещата, които тя така възторжено хвали в блога си. Първо, любимата й Айрис Мърдок. Никога не съм чела нищо от нея и идея си нямам дали ще ми хареса, но щом Лид казва, ще опитам поне Въпросът беше с какво точно да започна. Вероятно може да се брои за лош навик, но обичам да правя нещата отзад напред. Вестникът го започвам от последната страница, стартирам с десерта и т.н. Хубаво е, че поне книгите винаги си ги чета отначало и никога не се изкушавам да надникна към финала. Това пък е проява на целенасочено тренираната ми воля Та вярна на себе си и сега започнах наобратно с последния роман, който е написала Айрис Мърдок, поне последният, който е издаден на български, „Дилемата на Джаксън”. Не знам дали това е най-правилният избор, Лид ще каже

Другата покупка, пак вдъхновена от нея, е „Всички души” на Хавиер Мариас. Щом става въпрос за университети, студенти, преподаване трябва да ми хареса.

Към багажа си добавих и „Юлиан” на Гор Видал, която чета в момента. Обичам да попълвам пропуските ми по история с хубави исторически романи.

Разбира се не съм пропуснала да си взема и малко педагогическа литература, защото ми е интересно, пък и за да не губя тренинг „Процесът на обучението” на Марин Андреев (третия семестър ми предстои дидактиката) и „Педагогическа психология” на Любен Десев (педагогическа психология също).

От Столична библиотека имам право да си взимам по не повече от четири книги наведнъж. Винаги поне една от тях гледам да е философия. Този път се спрях на Исак Паси „Философски потрети, миниатюри и фрагменти”. Обичам да чета неговите книги, защото сложните философски концепции са ми дадени изключително разбираемо и достъпно. Така направих и когато трябаще да чета „Критика на способността за съждение” на И. Кант. Просто прочетох какво е написал Исак Паси за естетиката на Кант и готово. Не се гордея с тази постъпка, но все още не съм дорасла за Кант в оригинал, какво да направя.

Последната книга, която слагам в куфара, е „Качеството човек” на Аурелио Печеи. Към тази съм най-резервирана. Горещо ни я препоръча проф. Е. Рангелова. Обещах си да я прочета, а аз обичам да си изпълнявам обещанията, особено пък тези, които ги давам на себе си.

Спирам вече, че и куфарът ми се попрепълни. Отивам да си достегна багажа и с вълнение да си чакам утрешния ден. С вас ще се чуем отново след няколко дни от слънчева Испания! (От кога чакам да го кажа това )

По теория на възпитанието ни учеха, че самовъзпитанието е показател за добро възпитание. Когато си възпитан добре, стигаш до нивото, при което си в състояние да започнеш да се самовъзпитаваш. Предполгам, че нещо подобно важи и за обучението. Т.е. излиза така, че до един момент те възпитават и обучават, а след това ти взимаш нещата в свои ръце и продължаваш сам нататък. Сигурно този механизъм позволява на ученика да надмине учителя си, както и на детето – родителите си.

Родителите ми не могат да се похвалят с впечатляващо образование. За сметка на това пък имат завиден природен усет да възпитават добре. От една година се занимавам с педагогика и през цялото време сравнявам това, което пише в учебниците, с възпитанието, което съм получила аз. С огромно удоволствие установявам, че теорията, с която родителите ми не са били запознати, и начинът, по който на практика са ме възпитали, удивително се припокриват. Не знам как родителите ми са придобили този усет да възпитават, но съм им благодарна, че го имат.

Още преди да се запозная с педагогическата теория бях доволна от възпитанието ми и съответно от родителите ми. Разсъждавах така: добър човек съм; упорита и амбициозна; толерантна; не се притеснявам от полагането на повечко усилия; справям се доста добре с каквото се заема в много случаи по-добре от връстниците ми и това се забелязва от всички около мен; чувствам, че ме чака добро бъдеще, защото имама сили да го направя такова, каквото го искам. Сега, когато минах учебника по теория на възпитанието се оказа, че всички неща, които изброих по-горе са цели на различните направления на възпитанието – нравствено, трудово, интелектуално, правно, интеркултурно и т.н. И си мисля… значи няма случайни неща. Моята ‘оправност’, както съм свикнала да наричат най правещото впечатление мое качество, явно не е плод на случайността. Не идва ей така от нищото. Предполагам, че тя е резултат именно от доброто ми възпитание и донякъде вероятно ми е и генетично заложена. А доброто възпитание от своя страна, макар и в моя случай да не е инспирирано от науката, то все пак, случайно или не, се подчинява на нейните закони. В резултат, формираните ми личностни качества са такива, че ми позволяват да се справям успешно с живота, което според мен е и целта на всяка педагогическа дейност.

И като стана въпрос за резултата от възпитанието ще се върна на това, с което започнах – самовъзпитанието. Ако наистина съм възпитана толкова добре, колкото си мисля, би трябвало вече да съм започнала да се самовъзпитавам и самообразовам. Смятам, че тези два процеса отдавна вече вървят с пълна сила. Някой друг път ще пиша за различни интересни примери, доказващи това ми твърдение. Сега ще спомена само за един такъв съвсем пресен случай, който се разви направо на горещия черноморски плаж.

Предполагали ли сте, че може да се философства на плажа, докато човек си мързелува приятно на горешия пясък? Може и още как. Питайте баща ми ако не вярвате. Цял един следобяд в продължение на няколко часа му разказвах за античните философи. После за средновековните, ренасансовите, просвещенските и така чак до съвремените. Говорехме си за различни философски направления, за приноса им за историческото развите на човешката цивилизация и култури. Правехме връзки с настоящето и прогнозирахме бъдещето. Дори мисля, че успях да го заинтригувам поне мъничко. Определено му беше много интересно. Може би дори на невярващите ни съседи по хавлия също.

Казвам всичко това за илюстрация на тезата за самовъзпитанието и самообучението. Интересно е как от посяването на едно мъничко семенце може да порасне силно и красиво растение, но разбира се ако семенцето е посято на правилното място в правилния момент. Въпреки че между мен и родителите ми на пръв поглед има огромна разлика от гледна точка на личностите, които представляваме в момента, всъщност в основата ни стои едно и също нещо, което се е развило до различна степен. Например любопитството на баща ми при мен се е развило и е прераснало в стремеж към знанието и научаването; убеждението му, че човек не трябва да се притеснява да се развива и променя независимо от възрастта си му позволяват да ме слуша с отворен ум и сърце, вместо да се затваря в черупката си, нещо, характерно за неговата възраст, при мен пък същото убеждение ме прави гъвкава и склонна да преразглеждам без притеснение някои погрешни схващания, а това без съмнение е много ценно качество. В тази посока мога да изброявам още много, но не е необходимо. Схванахте мисълта ми.

Ако трябва да кажа нещо умно за финал, бих казала следното. Да, самовъзпитанието наистина е показател за добро въпитание. Но то е и много повече. То е задължителен резултат от възпитанието, защото в крайна сметка един ден на човек му се налага да се справя сам. Родителите и учителите са до един момент, след това е необходимо както при птичките – да полетиш сам, да си намериш храна и да оцелееш. Затова и послушното изпълняване на заръки е крайно недостатъчно за формираната личност. Във възпитанието трябва да има заложено не само послушание, но и инциативност, и гъвкавост, и смелост, и решителност, за да може детето да полети само. А после ако се върне и се навърта около теб обяснявайки ти неща, които не си имал възможност сам да разбереш, значи добре си си свършил родителските и педагогически задължения.

Днес се прибрах от моренцето. Със страхотен тен и още по-страхотно настроение. Нямах търпение да започна да споделям морскo-педагогически впечатления. Но поради липса на настроение няма да го направя в този пост. А настроението ми се развали по една много тривиална и неприятна причина. Оказа се, че докато сме си почивали безгрижно, някой е претърсил апартамента ни. Трудно ми е да опиша чувството, което изпитах при вида на изтръгнатия патрон на иначе хипер сигурната ни врата и бъркотията, която цареше във всички стаи. Хубавото е, че материалните щети не са големи. Не така стоят нещата с моралните. Само като си представиш как някой грубо е нахълтал в личния ти свят и се е ровил из вещите ти…

Защо изобщо пиша за толкова лично преживяване, което няма нищо общо с педагогиката? Сигурно защото все още съм стресирана от случилото се и имам нужда да го разкажа, за да се освободя от него. Надявам се, че ще ме извините за това отклонение от основната тема на блога – педагогиката.

Докато чакахме полицията си мислех разни неща, с които опитвах да се успокоя и да си обясня ситуацията. Какво всъщност беше станало? Нищо необичайно. Всеки ден се извършват престъпления. Убиват хора, отвличат ги, ограбват ги, изнасилват ги. Всички знаем, че сега е сезонът не само на почивките, но и на разбиването на жилища. Неприятно е, но като се замисли човек колко по-страшни неща могат да се случат, някак се успокояваш. Нали сме живи и здрави. Защото и самото оцеляване по пътя от Бургас до София до голяма степен може да се определи като късмет, предвид отвратителното каране на лудите или пияни (или и двете) отпускари. И в крайна сметка взели са ми само някакви вещи, вярно, че са със сантиментална стойност, но все пак са си само вещи. Не са ми взели душата, мечтите, плановете или потенциалът, близките ми също са добре. Значи и аз трябва да съм добре, защото на най-ценното ми не е посегнато. То всъщност и няма как да се посегне на него, защото излиза, че ней-ценното ми не е материално. Ето така се успокоих. Гледайки философски на нещата. Разсъждавайки си върху противопоставянето на дух и материя. Което ме навежда на мисълта за практическите ползи от философията. Излиза, че тя ми е полезна не само за задоволяването на любопитството ми по най-трудните въпроси, но от нея има полза и в досадни ситуации от ежедневието като днешната.

Все пак в цялата какафония днес ми остана минутка да помисля и като педагог. Та има ли и каква е педагогическата поука от тази случка? Според мен има. Тя може да бъде свързана и с моралното възпитание, и с правното, но на мен най-силно ми се наби на очи въпросът за гражданското възпитание. Всички се оплакваме, че в България все още си нямаме гражданско общество. А как би могло да се появи то? Ами като си възпитаме такова. Когато видяхме днес какво се е случило с уютния ни дом, се почувствахме омерзени, ядосани и до някаква степен засрамени. Знаем колко безнадеждна е ситуацията и колко малки са шансовете полицията да залови извършителите и те да си понесат съответното наказание, за да възтържествува справеливостта. Затова и последното нещо, с което ни се занимаваше беше да викаме полицията. Да ги чакаме няколко часа в бъркотията, после да гледаме как оплексват всичко с черните си мазила, да отговаряме доста дълго време на въпросите. По-лесно щеше да бъде бързо да оправим отвратителната бъркотия и да опитаме да забравим колкото може по-бързо. Но нито за миг не се изкуших от по-лесния вариант, защото вярвам, че обръщането към съответната институция е правилното решение. Сигурна съм, че едва ли ще заловят престъпниците, но поне да регистрират престъплението. Така ще помогнем на други бъдещи жертви като нас. Мисля си, че би било много хубаво така да възпитаваме и децата си. Институциите съществуват, за да ни служат на нас, нали така? Възможно е те да работят лошо. Тогава си избираме потходящо управление, което да ги накара да заработят добре. Трябва да осъзнаем, че е наше задължение от една страна да ги контролираме, а от друга – да им съдействаме, ако искаме те да функционират добре и в наша полза. Как да се разбере, че някой ти е дръпнал чантата на улицата ако ти не отидеш да съобщиш за това. Как полицаите да отидат там, където има нужда от тях, ако ти не им се обадиш, когато си видял дадената нередност. Въпрос е на малко усилие и пълното съзнание, че и от теб зависи. Така си мисля, че ще се ‘оправим’. Така ще ни се получи гражданското общество. Ако съм права, тогава задачата ни се свежда до това да възпитаваме деца с такова съзнание. Защо като за начало да не опитаме с добрия стар метод ‘личен пример’?