Малкият проблем за мен е, че минималният брой картички, който може да се закупи, е 50, а на мен това ми е малко прекалено много Но твърдо решена, че тази бройка няма да ме спре, измислих следната хитринка за преодоляване на пречката – купувам 50-те картички и след това използвам времето до коледа да разглася идеята сред всичките ми онлайн и офлайн познати. Убедена съм, че още много хора ще прегърнат идеята и ще си вземат от отлежаващите в хола ми картички, очакващи да зарадват някого по празниците.

Цената на всяка картичка е 1.70лв. Вчера успешно открих офиса на SOS Детски селища, взех си картичките и понеже го направих толкова рано, наградиха ме с отстъпка от 5%, което означава, че единичната цена намалява до 1.62лв. Ако има желаещи да се сдобият с картичка, всеки ден имам работа към центъра /в София се подвизавам/, така че бих могла да дойда, където ви е удобно.

Убедена съм, че е възможно да водим начин на живот, който да е удовлетворяващ за нас и да допринася за щастието на другите. Смятам, че такива дребни жестове са прекрасна илюстрация на горното твърдение. Дано споделяте това ми виждане и да се включите в дребната инициатива.

П.П. Разполагам с картчки: 5, 6, 13, 14,16,18.

Моят „Еразъм” не беше сполучлив. Признах си го. И такива неща се случват.

Не беше вълнуващо, не беше вдъхновяващо, не беше разтърсващо, както се надявах да бъде. От три месеца в друга държава, друг университет и съвсем различна среда очаквах повече, но не се получи. До сега пътуванията ми в чужбина винаги бяха съпътствани от много приятни емоции и впечатления, прекрасни запознанства. А този път такива нямаше.

„Еразъм“ не се оказа толкова вълнуващ, колкото всички го описват. И проблемът не беше в административните пречки (тях ги преодолях лесно с добро планиране, информираност и инициативност). Проблемът си беше в същността на програмата, а именно – „Еразъм” е студентско приключение. Като да попаднеш в алтернативния вариант на студентски град в някоя точка от света (моят случай в Прага). Т.е „Еразъм” е няколко месеца безкраен купон в този най-буквалния смисъл на думата. Ежедневни партита в продължение на целия престой по програмата. „Vodka party”, “Tea party”, “Toilet paper party” и т.н и т.н. И фактът, че живеех в общежитие ме правеше неразделна част от цялата тази лудница, на която или трябва да се оставиш да те понесе или може да опиташ да й се съпротивляваш, което направих аз. Голяма грешка, защото в резултат бях сдъвкана и изплюта от студентската парти-машина.

С две думи моят „Еразъм” си беше три месечна социална изолация. За пореден път се убедих, че националността, културата и религията нямат никакво отношение към шансовете ми да се сближа с хората. Важни са интересите, нагласите и типа хора. Кофти е да си призная такова анти-приключение в набора ми от прекрасни чужбински преживявания, но го правя с надеждата, че следващият път ще бъде по-добре. И ще бъде, стига да стоя далече от който и да е студентски град по света и у нас.

А баналният извод за мен е, че ако искам да се чувствам добре сред хора не е необходимо да ходя да ги търся на  другия край на света. Има ги навсякъде, дори тук в Люлин, просто трябва да следя за моята порода.

Все пак реших да отида на църква. И така потърсих православен храм тук в Прага. Намерих такъв, осведомих се от сайта им, че в днешния ден е отворен до 17:00ч. Когато отидох обаче, църквата работеше, но не съвсем. Входната врата беше отворена, но веднага след нея имаше още една стъклена, която стоеше заключена. Свещи изобщо не се продаваха там. Почаках с надеждата, че някой ще дойде и ще отвори. Така и стана. Дойде една жена, която отключи, влезе и отново заключи вратата пред лицето ми. Изгуби се някъде във вътрешността на храма, който изглеждаше ужасно мрачен, тъжен и някак безразличен към желанието и необходимостта на хората да общуват в Бога.

Питам се така ли Православната църква прави опити да върне обратно вероятно безвъзвратно дистанциралите се от нея хора.

Стана ми много неприятно, признавам си. Прибегнах до друго решение. Мисля си даже, че това трябваше да бъде първият ми избор.  Намерих си хубав парк, усамотих се и там си запалих свещичката. С цялото си сърце се надявам, че подкперата ми е пропътувала цялото това разстояние до вкъщи, за да достигне роднините ми.

На първата лекция си говорихме, освен за много други неща, за двете най-разпространени по света представи за ромите. Едната, формирала се през 18 век и затова наречена „Просвещенска“, а другата малко по-късно – първата половина на 19 век в традициите на Романтизма, затова и наречена романтична представа за ромите.

Интересно ми беше да разбера моята в коя от дете групи попада. Като знам колко утилитарно мислене имам понякога, въобще не допусках, че може да попадна в групата на романтиците по отношение на ромите. Да, оказах се права.

Просвещенската представа за ромите отрича номадството като проява на вид нецивилизованост. Ромите се разглеждат като част от обществото, която трябва да бъде интегрирана на всяка цена, трябва да започне да води уседнал начин на живот и да допринася с продукта на своя труд за благото на обществото. Затова е необходимо да се вземат мерки за тяхната интеграция в противен случай понякога се стига до крайните мерки ромите да бъдат преследвани и насила „изхвърляни“ от обществото. В този смисъл, Просвещенската представа за ромите одобрява Циганите, за които писах в текста за ромите в Румъния, и тяхното желание да живеят като представителите на румънския етнос и не одобрява Кортурарите, които под някаква форма все още водят номадски начин на живот и целенасочено се разграничават от НЕромите.

Романтичната представа за ромите пък се застъпва за запазването на „автентичността“ им. Ромите са талантливи музиканти, свободолюбиви и чаровни хора. Знаят как да се забавляват и умеят да ценят и преследват свободата си. Никой не бива да се опитва да ги асимилира, защото така те ще загубят част от традициите си, а с тях и същността си. Ромите са истински роми ако са на път. Резултатът от насилственото каране на ромите да видят уседнал начин на живот може да доведе само и единствено до крайна бедност за тях и до редица проблеми за обществото като цяло. От всичко това лесно може да се предположи, че романтичната представа за ромите ще утвърждава начина на живот на Кортурарите и отрича Циганите.

След кратка дискусия в мултунационалната ни група, ясно си пролича кой коя от двете представи за ромите има. Чудесно беше, че можеше да се направи още едно „откритие“ – хората като мен от Източна Европа мислят просвещенски за ромите, а тези от Западна Европа (най-вече Франция и Испания) възприемат ромите в термините на Романтизма.Аз разказах какви са ромите в България и как друго решение освен да бъдат интегрирани няма, защото социалният и етнически конфликт между ромите и неромите се задълбочава, а едно момиче от Франция разказа за „чаровните“ френски роми, които не са толкова бедни, които спокойно си пътуват и водят начин на живот, който макар и различен от този на мнозинството френски граждани, те го намират за интересен и непораждащ никакви социални или етнически конфликти.

И така, след лекцията започнах да гледам на проблема с ромите не толкова едностранчиво. Малко като че ли надраснах българската действителност и стереотипа, чрез който мислим за този етнос. Надявам се това да е само първата стъпка към научаването на още много изненадващи ме неща.

Малко по малко напредвам с чешкия. Записах се на курса за начинаещи, предназначен за еразъм студентите.  Групата ни е предимно от славяноговорящи така че напредваме сравнително бързо. Вече знам как да се представям и да питам дали това е Вацлав Хавел (Kdo je to? To e Vaclav Havel?) Мога да се осведомя за професията на хората и горе-долу мога да спрягам глагола „съм“ (být) и „върша/правя“ (dělat). Някак си се оправям и с числата до сто, които са толкова близки с нашите, че чак ми е трудно да запомня всички дребни разлики. Едва сега започвам да разбирам руснаците (предимно рускините, не знам защо на тях им е по-трудно), когато се опитват да говорят правилен български.

В едно изречение – чешкият ми е все по-разбираем, но проговарянето ще е много мъчителна задача, а до колкото познавам способностите си, ще си е направо невъзможно да проговоря чешки до края на престоя ми тук.

Иначе езиковият курс е много интересен. От спомените ми за обучението ми по английски са останали само безкрайното еднообразно занимаване с упражненията в учебника. Засега тук не е така.  Задачите са изключително разнообразни. Не се усеща как минават 90 минути. Даже вчера се е случи нещо неочаквано – проговорих на чешки със самите чехи! Аз, която съм толкова стеснителна, когато става въпрос за разговори с непознати и то на собствения им език, който никак не владея!

Та чудото се случи при една от последните ни задачи. В понеделник научихме разни неща, свързани с ориентацията: посоките, как да попитаме кое къде е и т.н. Вчера трябваше да отидем в центъра на Прага – Вацлавския площад, там ни раздадоха задачи, които трябваше да решим по двойки. На мен ми се падна една бъбрива испанка, която все трябва да прекъсваш ако искаш да се вмъкнеш някак в „разговора-монолог“ Та нашата задача беше да намерим Централната ЖП гара, където да разберем каква е цената на билета до Бърно. Имахме 30 минути за това. И като се започна едно спиране на хората и разпитване. А най-удивителното беше, че почти всичко им разбирахме! А още по-невероятното беше, че дори те нас разбираха! Стигнахме си благополучно до гарата, където моята напреднала с чешкия спътничка дори успя да попита за намаление за студенти, така като се върнахме впечатлихме с подробна инфомация за това колко точно stojí lístek do Brna

А на мен толкова много ми хареса да разпитвам хората по улицата, че като тръгнах да се прибирам спрях няколко симпатични хорица да ги попитам как да стигна до спирката на любимия ми трамвай 22, въпреки че имах някаква бегла представа в каква посока горе-долу трябва да вървя.

Въобще, да се опитваш да говориш чешки е много приятно занимание. Колкото повече научаваш, толкова повече ти се услажда чешкият. А снизходителните, усмихнати физиономии, които получаваш в замяна на нескопосаните опити да кажеш нещо, са най-мотивираща част от занятието

Та ето едно голямо впечатление от последните дни.

Тук се придвижвам предимно с трамвай. По-бавно е от метрото, но ми харесва повече заради възможността, която ми дава да си позяпвам докато пътувам. Използвам трамвай 22, който прекосява цяла Прага от югоизток (където живея аз) към северозапад. Минава покрай голяма част от забележителностите на Прага, дори прекосява реката по съседния на Карловия мост. Но за трамвайна линия 22 друг път специално ще пиша.

Да си се върна на изумлението, което ми се случва тези дни. Возя си се аз преди 1-2 дни с трамвая към общежитието. Качих се на Карловия площад, минахме през следващата спирка „Щепанска“и продължаваме към „И.П. Павлова“ (голяма спирка, която е спирка и на метрото). Но малко преди да спрем на нея се минава през светофар. Не знам какво точно стана там, но трамваят така рязко спря, че всички правостоящи се натъркаляхме по пода. Аз малко някак се позадържах, но пак почти си седнах долу. И какво последва? НИЩО! Никаква реакция от страна на пътниците! Можете ли да си представите такова нещо! Съдейки по опита, който имам в софийския градски транспорт, поне трябваше всички дружно да напсуваме шофьора, ако не друго. Биват ли такива работи. Кой му е дал книжка на тоя. Хора вози все пак, не картофи. Обаче всички кротко си поизтупаха дрехите и заеха нови позиции, вече държащи се по-здраво.

Ако и това не е културен шок какво друго би могло да бъде!

И така в моята сравнителна табличка с нескрита балканска гордост си записвам в графата „разлики„: „чехите не са такива кибритлии като нас българите“!

За следващото занятиe трябва да прочета едно есе на Йоханес Рийс. Не знам нищо за него. Гугъл казва, че се занимава с различни изследвания, свързани с ромите. И вероятно преподава в Лайпцигския университет…

Ето и някои любопитни моменти от есето.

Например, замисляли сте се колко различни са ромите в различните държави? А сигурно дори нашите си в България също се различават едни от други. Лично аз съм свикнала да ги възприемам като едно цяло, но това със сигурност е точно толкова неправилно колкото да правя обобщения за това какви са българите, чехите или французите. Даже може би за тях имам още по-малко право да обобщавам тъй като те дори нямат обща история, както националностите, които споменах.

На всички ни е добре известно, че в Румъния има много роми, дори повече от при нас. Само че не знаех, за различните групи роми, които живеят там. Например в Трансилвания имало такива, които наричат себе си Кортурари (според някакъв превод в Гугъл – Чергари), които значително се различават от другата ромска група Цигани. Та в много случаи тези две групи си съжителстват в едни и същи населени места. Имат различни традиции и не само че не се смесват помежду си, но никак не се и харесват.

Кортурарите си имат собствен ромски диалект, който ги приобщава към ромското етническо семейство. Румънски говорят само извън общността си. Циганите обаче нямат собствен език, затова използват само румънския. Някои учени считат, че с времето са забравили езика си, а други пък смятат, че те никога не са имали такъв просто защото те са по-различен тип роми (не от тези, които са дошли по европейските земи от Индия). Според тази теория, Циганите са си чисто европейски продукт, остатък от разпадналото се феодално общество. При освобождаването на хората, собственост на феодалите, имало и такива, които не могли да се приспособят към новите условия като се установят на едно място, затова започвали да водят номадски начин на живот в търсене на препитание. По това време „оригиналните“ ромите, дошли от Индия, също водели номадски начин на живот, предлагайки различни услуги на местното население. Така двете групи лесно били възприемани като една и съща. „Икономическите номади“ били възприети като роми. Това се запазило и до днес и е едно възможно обяснение на факта, че Циганите в Трансилвания нямат собствен ромски диалект.

Кортурарите водят по-особен начин живот на целенасочена изолация от другите етнически групи (румънци и Цигани). Те си имат т. нар. „романи крис“, който представлява съвет, решаващ спорни въпроси, възникнали вътре в общността. Характерни за тях са уредените ранни бракове, при които бащата на булката трябва да осигури голяма зестра, затова при тях многодетните семейства с повече от 3 деца са изключителна рядкост. Освен това, макар и да принадлежат към Православната църква, са склонни към фатализъм. Вярват в различни зли духове, които са способни да им навредят ако не изпълняват определени ритуали, свързани с личната хигиена и хигиената на дома. Учените твърдят, че тези особености на Кортурарите показват връзката им с индийските им предци, които също имат подобни традиции. При Циганите нищо от изброеното не се наблюдава. Те са отворени за взаимодействие с представителите на румънския етнос. Обичат да следват модните тенденции във всяко отношение: облекло, забавление, начин на живот като цяло.

Циганите с готовност позволяват да бъдат асимилирани, докато Кортурарите ревностно се опитват да запазят традициите си, защото те са тези, които ги правят истински роми. Кортурарите продължават да се стремят да водят номадски начин на живот, максимално възползвайки се от свободното движение, което имат румънските граждани в страните от ЕС, докато Циганите водят уседнал начин на живот.

Икономическото състояние на Кортурарите е много добро. Те са предприемчиви и гъвкави, бързо се ориентират в променящите се икономически условия. Занимават се основно с търговия. Работят за себе си. Избягват да бъдат наемни работници. Циганите пък са изключително бедни. Живеят „ден за ден“, често са експлоатирани от румънското население. Често са безработни. Обикновено изкарват прехраната си като биват наемани в стопанството на някой селянин, който има нужда от помощ за дадена еднократна дейност. Кортурарите се стремят към натрупване на благосъстояние. Наблюдава се надпревара помежду им за това кой ще построи по-голяма, по-хубава и по-луксозно обзаведена къща. Циганите живеят в гета в крайна мизерия.

Интересно е как тези две ромски групи са приемани от етническото румънско население. Кортурарите са приемани особено добре. Уважавани са заради традициите си, които  ревностно съхраняват, заради културата им. Цени се високо предприемчивостта  и трудолюбието им, умението да планират живота и семейството си. Не се правят опити Кортурарите да бъдат приобщавани, а още по-малко асимилирани от етническите румънци. Отношението към Циганите е коренно различно. Те са възприемани като мързеливи, лъжци и крадци. Негодни да бъдат част от обществото. Обект са на дискриминация във всяка сфера на обществения живот. Правят се опити да бъдат интегрирани с всякакви средства или в противен случай да бъдат изключени на сила от обществото. За разлика от Кортуратите, които видимо демонстрират неуважението си към румънското гражданско общество и нежеланието си по-никакъв начин да участват в обществения живот на страната, Циганите непрекъснато засвидетелстват желанието си да бъдат част от това общество, всячески се стремят да подражават на етническите румънци в начина им на живот, в етикета, според възможностите, които им позволява икономическото им състояние. Въпреки това, етническото румънско население е настроено крайно негативно към Циганите, а не към Кортурарите.

Докато четях текста неминуемо правех сравнение с нашите роми. Те като че ли повече приличат на Циганите отколкото на Кортурарите. Или поне тези, от които аз имам впечатление. Въпреки че като се замисля за спомените ми от „Нов път“ (ромския квартал във Видин) там някак странно съжителстваха роми, живеещи в разкош, трудно постижим за средно статистическия видинчанин, и такива, които за жилища използваха ръждясали фургони. Има ли въобще в България такова ясно разделение между различни ромски групи, както това, което имало в Румъния?

Оказа се, че в педагогическия факултет, към който съм аз, този семестър няма да има достатъчен брой еразъм студенти, затова и курсовете, които се предлагат на английски, също отпадат. В това число и безплатният курс по чешки език за начинаещи, традиционно организиран за еразъмците. Курсът, който представя чешкото общество и култура също няма да бъде организиран. Разбира се, по този повод разочарованието ми е огромно.

Ще се наложи да се обучавам по индивидуален план, което ще рече, ще се издирят преподавателите на дисциплините, които съм си избрала предварително, тези от тях, които ползват английски. Ще отида при тях, за да ми предложат литература и да ми поставят различни индивидуални задачи, на базата на които в края на семестъра да ми поставят оценки. Няма да се очаква от мен да посещавам лекции и семинари заради езиковата бариера. Въобще… ще се самообучавам в библиотеките, което въобще не ме устройва, защото исках да участвам активно в истинския процес на обучение, такъв какъвто тече той в аудиториите на Карловия университет. Контактът с чешките студенти също ми е една от най-важните цели.

До тук обаче с лошите новини…

Това, което ще спаси положението ми е изключително гъвкавата им система за избираемите предмети. Всъщност, студентите тук имат някакъв брой задължителни предмети и определен брой избираеми. Но под избираеми имам предвид наистина избираеми, а не като нашите в СУ. Можеш да избираш каквито предмети си пожелаеш от твоя или от другите факултети без оглед на това кой курс си, какви дисциплини си изучавал до сега и т.н. Ще кажете, че то и в СУ е така, но всъщност това не е самата истина. Всички знаем за стриктните списъци, които се правят за година напред без да имаш особена информация за дадения курс. И веднъж записан, без да си видял преподавателя и да си присъствал на нито едно занятие, отписване няма. Да не говорим, че записването на курсове от други факултети е практически невъзможно.

Тук разполагат с онлайн система, в която всеки студент има регистрация. В нея има база данни от всички курсове, които се предлагат за дадения семестър във всички факултети. В началото на семестъра студентите разглеждат дисциплините, виждат дали дадения курс е с изчерпан капацитет или има свободни места и подават онлайн заявления за участие във въпросния курс. Така получават правото да започнат да го посещават. По този начин абсолютно сами си правят програмата за семестъра, съобразявайки се единствено с броя на кредитите, които им е необходим. В продължение на около месец могат да посещават каквито курсове желаят и да преценят дали искат да се запишат в тях. Е, кажете, не е ли страхотно това! Аз съм просто очарована от свободата за избор, която се дава на студентите.

И така, възползвайки се от системата, започнах да си търся подходящи курсове на английски в други факултети. Ето какво си намерих. European polices and practice towards the Roma и Introduction to Multiculturalism. Да, не са много педагогически, но педагогическите явно ще трябва да ги изучавам на индивидуален план. Ще разбера в понеделник. Все пак открих и една единствена дисциплина на английски във Факултета по педагогика, която ми звучи изключително интересно:  Equity in education. Общо взето курсът е насочен към разглеждането на образованието в контекста на социалната проблеми на съвременното общество. Единственият проблем с тази дисциплина е, че може да не се събере група за нея, което ще бъде много жалко за мен. Разбира се, няма как да мине и без изучаването на чешки език. Даже вече бях на едно занятие и дори си имам учебник и първо домашно. Хубавото е, че в групата ми има доста славяноговорящи (предимно поляци), което е предпоставка да напредваме бързо. Както се очертава, такива дисциплини съм си избрала, че ще ми е много социално този семестър. И при всички положения много интересно.

Пожелавам си да науча много неща и да натрупам ценен опит, който с удоволствие да си донеса в СУ като се върна в София!

За всички, които със затаен дъх очакват тази информация, в петък сутринта пристигнах благополучно, настаних се и дори уредих почти всички административни въпроси. До вторник съм съвсем свободна да си прекарвам времето както намеря за добре.

Пътуването беше нормално, с автобус. Проблемът е, че пристигнахме с около 8 часа по-рано от разписанието, което ще рече точно в 2:30 по сред нощ. Няма да обяснявам как успях да се добера до общежитието по това време. Беше тежка задача, но нали обичам предизвикателствата, справих се И тук трябва да изразя първото си положително впечатление от Прага и да направя неприятното сравнение със София – невероятно точен градски транспорт и то през нощта! (удивително прилича на софийския в някой отношения ). Тонове информация за това от къде и как точно трябва да си купя билет, каква отстъпка мога да ползвам, какво да направя ако пътувам през нощта. И разбира се всичко подробно описано и на английски. До сега си мислех, че това да има транспорт в новогодишната нощ е голяма привилегия.

За общeжитието не мога да кажа много хубави неща. Малко е… мизерно, но за сравнение с тези в студентски град и дума не може да става. Поне стаите са чисти, топли и има достатъчно място за не толкова многото ми вещи. Няма интернет в стаите, затова трябва да слизам в доста голямото пространство при рецепцията, където като се наотварят едни лаптопи… Понякога заприличва на някакъв информационен център. Голямото разочарование е кухненският кът, какъвто има на всеки етаж и се използва от обитателите на десетте стаи, т.е. от около 20 човека. Обаче… „скромността” на това място е убийствена. Има два котлона и една мивка. Толкова.

Все още не съм се запознала с всички съседи на етажа, но хубавото е, че средата се очертава много интернационална: Германия, Италия, Шотландия, Румъния, Унгария, Португалия и т.н. Всички сме еразъмци. Съквартирантката си ще видя утре. Само знам, че е от Германия, че учи социология и че ми беше оставила шоколад за добре дошла.

Дори вече бях и в университета. Отметнах доста административни задачки там. Трябва да отбележа, че всички бяха изключително мили. Толкова съм свикнала с плахото стоене до вратата в СУ, когато трябва да си свърша някакви административни работи, че любезното отношение тук направо ме стъписа. Сега остана само да се регистрирам в полицията.

Във вторник имам среща с координатора на еразъмците в педагогическия факултет, за да видим в крайна сметка какви курсове ще изучавам за времето, което съм тук.

Толкова засега от мен. Ще опитвам да пиша често тук. Ще разказвам за опита си на еразъмец в прекрасната Прага.