Напоследък се случва така, че често си припомням нещо, което ми казваха родителите ми като малка. „Това, че се справяш по-добре от съучениците ти в училище, изобщо не те прави по-добра от тях. Всеки човек заслужава уважение, твоето уважение също”. Сигурно непрекъснато са ми давали и много други съвети, но този е останал най-ярък в съзнанието ми. Може би защото е бил много на място. Често е имало опасност да се подхлъзна по плоскостта на самодоволството, лекичко да се самозабравя и наистина да си повярвам, че съм по-ценна от другите само защото се справям по-добре от тях с определени задачи. Разбира се ученето и училището са само аспект от живота на човек, но това трудно може да се разбере от дете във възраст, в която му липсва жизнен опит и основната му дейност и среда са ученето и училището. Та в този смисъл не е трудно за едно дете, което има високи учебни постижения, да се самонадцени и да си изгради пренебрежително отношение към другите, по-лошо справящите се.

В края на първата седмица от стажа ми пак се сещам за този съвет. Колкото и нескромно да звучи, убедена съм и имам самочувствието, че в университета се справям по-добре от голяма част от колегите ми. Сега обаче, поставени в условията на практиката, нещата стоят по друг начин. Въпреки, че стажът е малко в страни от специалността ми (и по тази причина повечето стажанти теоретично са по-добре подготвени от мен), виждам, че колегите въобще не се справят по-лошо от мен. Дори напротив. Само колко лесно се обръщат нещата. Колко лесно може да паднеш ако си допуснал да загубиш здрвословния контакт със замята и неоснователно си се зареял във висините. Ето как мъдрите напътствия на мама и татко пак ми влизат в употреба. Значи може всичките ми колеги до един да са мързеливи, немотивирани и безотоговорни студенти, без това изобщо да им пречи да бъдат прекрасни професионалисти в нашата педагогическа или друга област. Значи подценяването или прекалената критичност към тази хора биха били погрешни и несправедливи.

Обичам да достигам до такива малки открития, защото те ми действат изключително отрезвяващо. Усещането за здрава почва под краката ми е много приятно. Хубаво е да има какво да уважвам в хората около мен. Да мога да застана под такъв ъгъл, че да забележа разнообразието в достойнствата на хората. Просто да успея да видия пъстротата на света.

Мисля си обаче, че важна предпоставка, за да бъде човек в състояние да види тази пъстрота, е неговото възпитание. Родителското напътствие, с което започнах. Разбира се, че от емоцианална гледна точка моето гардже си е най-хубавото и нека така да бъде, но от рационална – това е абсолютна заблуда. Радвам се, че родителите ми не са ми я предали на мен и така са предотвратили болезнен опит да падна от високо и да се нараня лошо.