Ако преди две години, когато бях напълно ненаясно с това, което искам да правя със живота си, някой ми беше казал, че две години по-късно не само ще се чувствам прекрасно в ролята на студент, но дори ще се замислям за академична кариера, меко казано не бих го взела насериозно. Но сега ще насоча размислите си не към интересните пътища, по които човек ненадейно може да открие себе си, а към смисъла на това да се занимаваш с научна работа.

Като цяло обучението в специалност педагоика в СУ е по-скоро теоретично отколкото практически ориентирано. Същността и целта на специалността е такава – да подготвя теоретици в областта на педагогиката. С две думи – учители на учителите (много в обичам тази формулировка). До тук добре.

Предвид същността на подготовката логично би било не малка част от студентите да се насочат към академична кариера в областта на педагогиката. До колко това наистина се случва е друг въпрос. Моят въпрос обаче е дали си залужава човек да тръгне по този път?

Първо, до колко смислено е знимаването с теория в областта на педагогиката. Едно изречение може да се срещне почти навсякъде в научната педагогическа литература: „Една от основните функции на педагогическата наука е ръководенето на педагогическата практика“. Обикновено, когато го прочета, мислено си добавям: „…във всички случаи, когато педагогическата практика не си се ръководи сама“.

Оттук възникват и съмненията ми по отношение на смисъла и значението на педагога-теоретик. Само като се замисли човек колко огромна част от учителите вършат по-добре или по-зле работата си без изобщо да имат представа какво ги съветва науката. Няма спор, че е добре да се познава теоретичното обяснение на педагогическите явление и препоръките, които се формулират към практиката, но е факт, че един учител може да е прекрасен професионалист само благодарение на вродения си усет за преподаване и възпитване, без който дори да е подготвен теоретично по блестящ начин, пак ще му е трудно да си върши прилично работата.

От друга страна обаче задължително ли е човек винаги да избира най-смисленото? Сигурно има далеч по-полезни неща, с които мога да се захвана, едно от тях може да бъде дори преподването в училище, но ако просто ми е интересно да задълбая в науката защо пък да не го направя? Има достатъчно време за това решение.

Междувременно възнамерявам много внимателно да изследвам и да разсъждавам върху възможностите за академична кариера. На първо място трябва да съм сигурна, че притежавам необходимите качества да се занимавам с теория и на второ – трябва да съм сигурна, че си залужава да го правя точно в България.

Кои са качествата, които трябва да притежава един теоретик? Сигурно трябва да има афинитет към теоретизиране, да притежава задълбоченост на мисълта, да бъде любопитен, да умее да задава точните въпроси и да се научи как да намира отговорите им, но това последното вероятно се научава в процеса на работа. Упоритостта, всеотдайността, търпението и постоянството предполагам, че също са много важни, за да се постигне желаният успех. За първата група качества нямам съмнение, че ги притежавам, но ако има нещо, което може да ме откаже от поемането на този път, това ще бъде втората група. Как да предрешиш целия си живот още на 20 и няколко години без да изпитваш съмнението, че може би правиш грешка? Все едно да си си изгледал живота преди да си го изживял.

Другият много важен въпрос е дали си залужава да се занимаваш с наука точно в България. Тук вече не мога да конкретизирам съмненията ми, тъй като те са в много… аморфен вид все още, но нещо ме кара да си мисля, че не бива да го подминавам този въпрос с лека ръка.

Независимо от решението, което ще взема, мисълта за академична кариера сигурно винаги ще ми се струва много съблазнителна. Самият факт, че работата ти се състои в това да задаваш и да търсиш отговори на въпроси, на които човечеството не е успяло да изнамери еднозначни отговори, действа много разпалващо на въображението ми. Така или иначе непрекъснато се питам разни неща, защо да не ми плащат за това?