По случай 24  май с клуба по гражданско образование, с който работя, организирахме кампания за събиране на книги. Всяко дете от училището беше приканено да дари книга от личната си библиотека. Искахме да дарим събраното на някое селско читалище. Целта на цялото занимание и самата идея, която стоеше зад него, беше стремежа ни да спасяваме българското село с книга. Така си кръстихме и акцията: ‘Да спасим българското село… с книга“.

Колкото и наивни да са подобни инициативи, важен в случая е по-скоро възпитателният елемент, който има едно такова начинание, не самият резултат от него. Малка част от децата бяха заразени от ентусиазъм, но се успокоявам, че все пак въобще имаше и такива. Ако не друго, то поне личният пример ми се струва важен. Ако възрастните системно, настоятелно и неуморно задават един модел на поведение, демонстрират отношение към определен тип ценности, включват децата си (учениците си) в подобни дейности, това със сигурност ще окаже влияние. Защото все си мисля, че не е все едно дали ще отпразнувате 24 май на кафе с учителите или с кашоните с книги в най-близкото селско читалище.

Самият възрожденски дух, който усетихме в читалището и който безкрайно много ме изненада и мен самата, имаше много благотворно въздействие върху учениците (9 клас). Това си личеше с просто око. Самото изживяване като такова беше нещо ново за тях. Странна комбинация от нещо старо, но ценно и нещо ново и свежо, непознато като усещане, но приятно. Това усетих аз, стува ми се те също.

Все още не съм сигурна за ползата от цялата кампанията, но съм сигурна, че си заслужава младите хора да бъдат поставяни по-често в подобни ситуации.