Днес един преподавател ни каза, че нямало нищо лошо в това, че се притесняваме за такива прозаични неща като изпита, който ни предстои или пък за това как сме се справили с поредната задача. Притеснението било признак за чувствителност, а според него да си чувствителен е хубаво. А дали е така?

Аз съм съгласна с такова твърдение. Едва ли чувствителността е най-подходящата стратегия за оцеляване, но пък си мисля, че нали освен да оцеляваме трябва да намираме време и да живеем. В периодите, през които живеем истински, ми се струва много по-умно да бъдем чувствителни, за да усещаме повече и по-ясно.

Не знам защо, но обикновено асоциирам чувствителността с невинността. Може би защото и в двете има много неподправена, естествена красота. Стува ми се, че на света ни му трябва по повече и от двете. Това би бил със сигурност един по-красив свят, може би и по-щастлив.