Не трябва ли мисълта за неизбежния край на всичко да ме безпокои? За моя край, за този на близките ми, края на света, на всичко… Все някога всичко ще свърши, все едно как, но няма да има нищо. Или пък ще има? Астрономите казват, че няма да има. Философите и те всеки с мнението си. За мен е важно да си отговоря на този въпрос – ще има или няма да има. По природа съм по-скоро песимист, затова приемам, че един ден всичко ще изчезне било то в огън или лед. И какво значение има това за мен днес, сега?

Не знам защо, но мисълта за края на нещата ме води и към друга една мисъл – за несъществуването на Бог. Защото как ако наистина има Бог той ще позволи един ден да настъпи Нищото. Какъв Бог ще е това? И щом излиза, че краят е неибежен и че няма Бог, как да живея аз днес? И пак неприятният въпрос за смисъла на моя живот и на света.

Но ако наистина няма Бог тогава кой е създал всички прекрасни неща? Красотата и любовта например? Сигурно случайността. Да, всичко е плод на случайността и на физическите и биологически закони. Значи няма план на нещата. Нищо не е надраскано предварително някъде. Тогава нищо специално не се очаква от мен. Няма смисъл да търся кой знае какво предназначение на съществуването си. Това ме устройва напълно. Чувствам се по-свободна така. Значи аз сама ще съм творец на живота си! Колко хубаво! Не е необходимо и да се вземам твърде насериозно, нали и без това ще дойде краят.

Но за какво да живея тогава и как да прекарам живота си? Засега ми харесва да живея заради пекрасните случайни неща като красотата, любовта, любопитството и вятъра в косите ми. Харесва ми и да си играя на господ като се опитвам да отварям очите на хората за разни хубави неща и така в известен смисъл направлявам живота им. Сигурно затова и съм се ориентирала към педагогиката – да превърна менторстването от любимо хоби, в професия. Струва ми се, че тук прозира известен егоизъм, но кой може да ме съди за това?