Днес приключи лятната ми практика в Двореца на децата. С една дума мога да кажа, че съм много доволна от нея. Бях погълната изцяло от работата там и сега имам чувството, че се завръщам от някъде. Точно както, когато се връщаш от пътешествие. С много спомени и емоции.

Следващите седмици ще разказвам за практиката в поредица от публикации. Имам лошия навик като започна да говоря за нещо, преди да съм успяла напълно да изчерпам темата, да прескачам на нещо друго, затова за всяко интересно нещо ще пиша отделно.

Сега ако трябва да опиша преживяването си с две думи бих го нарекла контролиран хаос. Точно такова беше усещането. За нещо живо, енергично, весело и неуморно, което от една страна те изтощава до смърт, но от друга те зарежда някак…в перспектива. За първи път работя с деца. За първи път се сблъсквам и с толкова трудна работа. За първи път ми се случва да съм толкова уморена след работа и толкова ентусиазирана за следващия ден. Не мога да го обясня, затова мога само да пробвам да опиша чувството.

Нищо, което опитвах, не ми се получаваше лесно. Имах достатъчно идеи, достатъчно добре обмислени, но когато трябваше да се приложат на практика, това се оказваше изключително трудно. Как да накараш около 20 чифта ушички да те слушат по едно и също време, главиците да мислят върху казаното, а сърчицата да тупкат в ритъма на иначе прекрасните ти идеи? Невъзможна мисия поне за моите умения и опит на този етап. После предприех друга тактика – спечелваш колкото може повече привърженици за каузата ти, а за останалите измисляш нещо в ефир, което просто да се впише в общата атмосфера. Така по ми се получаваха нещата. А за успеха на всяка една от операциите съдех по реакциите накрая – искаха ли още на бис, подскачаха ли развънувано около мен значи съм уцелила още една правилна комбинация. Ето тогава си получавах пък моята награда.

Малко по малко се научих да общувам с децата. Да усещам какво би им харесало (сигурно затова и последните два дни бяха най-весели) и как то да бъде поднесено. Така започнах да се чувствам по-спокойна и уверена сред тях. А работата от тежка и напрегната стана тежка, но приятна. Много творческа, забавна и непредвидима.

Получих и страхотни подаръци – рисунки, картинки, предмети с послания, писма от тайнствени срамежливи податели. Някои от тях смятам да сканирам и кача тук. Но най-много от всичко се зарадвах на спечеленото им доверие и благоразположение. Как в един момент си затрупан от деца, чиято цел не е да те спечелят за съюзник за спора им с Иванчо, а просто да си говорите за нещо, което ги вълнува. Да ти разкажат нещо интересно, да полюбопитстват за изненадите, които си им подготвил за после, да те предпочетат пред компютрите (признавам, че това само веднъж се случи, но за мен всяка победа в съревнованието с тази проклета машинка си е ценен успех) или пред г-н Х, който обича да ги оставя на ‘свободна игра’ или с други думи – да си правят, каквото си искат.

За финал ще кажа, че тази практика ми вдъхна увереност, че бих могла да се справя с работата с деца, защото до сега не го знаех със сигурност. Теорията си е едно, може много да ми е интересна, но ако не мога да я прилагам в практиката, ако имам непоносимост към децата и те към мен, ако няма какво да им дам, по-добре да спра още сега. Е, официално и пред всички мога да заява, че с децата се разбираме и харесваме. Не само че можем, но ни е и интересно и приятно да работим заедно. И ако не се случи нещо непредвидено, ще бъдем заедно в хаоса, който творчески и с вкус ще направляваме отвътре.