Последните дни бях буквално погълната от „Сътворението” на Гор Видал. Между другото четенето на тази книга беше изпълнение на едно обещание от преди доста години, когато в някой от гимназиалните класове заедно с всичките ми съученици обещахме на г-н Балевски (учителят ни по философия) да я прочетем при първа възможност. Е, г-н Балевски, не се гордея, че ми отне толкова време, за да го направя, но искрено Ви благодаря, че ни я препоръчахте тогава!

Едва ли бих могла да кажа нещо умно за книгата, което да си залужава вниманието на четящите в момента, затова предпочитам да споделя само мислите, на които ме наведе прочетеното. Не е изненада, че те пак са много тясно свързани с педагогиката и образованието, а още по тясно – с неговото съдържание. Но нека да карам подред.

Увлекателната история, разбира се, много ми допадна, но още по-силно ми допадна философската част от нея. Ще си призная, че до този момент нямах никаква представа от източна философия, нито източни религии. Благодарение на „Сътворението” надникнах в този толкова непознат и дори до известна степен непонятен на западния човек свят. Поне аз го намирам за такъв. Струва ми се, че за такива пълни лаици като мен, които имат желание поне съвсем бегло да хвърлят поглед към Изтока, тази книга е много подходяща. Но толкова за книгата. Сега за моите мисли.

Помислих си колко добре е постъпил г-н Балевски като ни е препоръчал тази книга. Умен ход от негова страна, защото ако я бях прочела тогава сигурна съм, че тя щеше да разпали още повече любопитството ми като цяло към философията. А нали точно това е една от големите задачи пред всеки учител – да направи така, че предметът му да ти е интересен, да ти покаже нещо, което да те заинтригува, което да провокира любопитството ти до толкова, че след това не учителят, а самото любопитство да има водещата роля по пътя на познанието в дадената област. Затова си мисля и че е хубаво учителят да не се уморява да експериментира и да атакува учениците си непрекъснато и от всички посоки, защото ето аз например не прочетох, когато трябваше „Сътворението”, но явно съм откликнала на някоя друга уловка на г-н Балевски без да усетя даже кога се е случило това.

Другата мисъл, на която ме наведе тази книга, е съдържанието на образованието ни. Сега, всички знаем, че, ако не друго, българското ни образование ни дава добра обща култура. Вероятно това е така поне засега. Но винаги може да се иска и още, нали така? Защо например толкова се концентрираме и затваряме само тук в нашата си западна къщичка? Защото сме част от Запада в културно, политическо, икономическо историческо и т.н. отношение. Хубаво, но нали това не означава, че като сме част от нещо трябва да се интересуваме само от него? Пък и дори само от себе си да се интересуваме, самовглъбяването, несъчетано с никакъв друг метод, май не е най-добрия начин да се познаем. Нали, за да видиш хубаво едно нещо, трябва да се отдалечиш на определено разстояние от него. За да разбереш какво е щастие, трябва да усетиш и нещастието. Затова ми се струва, че ако наистина искаме да се опознаем, разгадаем и разберем, трябва да се отдръпнем лекичко и да се погледнем от по-далеч. Да се ситуираме някъде в цялото. Да разграничим себе си от другите. И едва тогава да се опитаме да се дефинираме. А защо този процес да не започне още от училище? Нека освен българска и западна история да поучим и историята Изтока, както и тази на съседите ни, защото някак странно ми се струва да знам толкова много за Великите сили, а почти нищо за Сърбия или Румъния. Да, по политически причини това е сложна материя, но нека опитаме поне.

С философията нещата стоят по същият начин. Когато си ученик, пък и след това ако не се вземеш в ръце, оставаш с впечатлението, че съществува само ‘западно мислене’, по-точно, че то е правилното. Съгласна съм, че програмата и без това е прекалено натоварена и няма време да се засегне всичко интересно на този свят, но нали целта на средното образование не е да те направи специалист по нещо, за това има време после в университета, целта е да се схване цялостната картина на нещата. Да се научиш да ги виждаш в развитие, да разграничаваш общото от частното. Най-общо казано, да се научиш да се ориентираш добре в света. Така по-лесно ще можеш да разбереш кой си и какво искаш да ти се случва. Всичко това се получава, когато имаш цялата карта, а не отделни фрагменти от нея и нищо не пречи да я сглобиш още докато си в училище, за да може после без да губиш време направо да тръгнеш да си търсиш съкровището по нея.

Разбира се книгата ме наведе и на много чисто философски размисли, върху които обаче ми трябва още време да си помисля и тогава ще опитам да ги споделя тук, така че да са максимално разбираеми.