Спомням си момента, когато за първи път почувствах колко ужасно малък и безкрайно безпомощен е човек. Бях на пет или най-много шест години, лежах си в леглото и през огромния прозорец, който беше точно срещу мен, се взирах в ясното нощно небе. Нали знаете колко чисто е то и колко красиви и големи са звездите, когато си на село. Тогава бяха точно такива. А аз бях на село и имахме пълна къща с гости от къде ли не. Някои познавах добре, но виждах толкова рядко, че всяка среща с тях се превръщаше в истински празник, с други се срещах за първи път. Но да се върна на въпроса…

Лежахме си на огромното легло с една много любима моя леля и вместо да си четем приказки за лека нощ си говорехме за звездите, за това какво има там на небето от отвъд него.
- На небето има звезди, много звезди. Всички тези блещукащи точици са звезди. Също като слънцето.
- А защо са толкова по-малки от него? И защо ги няма през деня?
- Защото слънцето е съвсем близо, а те се намират много много по-далече от нас, затова изглеждат такива мънички.
- А какво има като свършат звездите?
- Още звезди.
- Да де, но след тях какво има?
- След всички звезди, които виждаме, има пак звезди, още и още.
- А къде свършват последните звезди? Какво има там?
- Никъде не свършват. Звездите са безкрайни.
- Добре де… ама все някъде трябва да свършат и зад тях да има нещо друго. Какво е то?
- Нищо друго няма освен звезди. А дори и да има никой не знае какво е то. Обаче ти казвам, че няма друго. Толкова са много… колкото са песъчинките на плажа. Виждаш ли? Много са.
- Мога ли да ги преброя?
- Не можеш. Те са безброй, нали ти казах като песъчинките. Да заспиваме вече.
- Добре. Лека нощ.

Само че аз все пак ще ги преброя. Някоя вечер, когато не ми се спи. Ще започна внимателно и подред. Ако трябва ще си ги записвам на едно листче да не се объркам, понеже все още ми е трудно да броя след сто.

Не знам дали заспах веднага. Мисълта за космоса и звездите много ме развълнува. Не ми хареса и това, че леля не знаеше какво има след последните звезди. Не повярвах на отговора й. Как така звездите да са безкрайни? Все трябва да има още нещо след тях, но леля не знае какво е то. Даже каза, че никой не знае. Нима има нещо, което никой не го знае? Ама съвсем никой? Нито мама и татко, нито най-най-умните хора на света? И няма абсолютно никого, когото да попиташ! Това беше поразително!

Много специален момент за всяко дете. За пръв път да осъзнаеш, че има неща, които никой не знае, въпроси, на които никой не може да ти отговори, проблеми, за които никой не може да ти помогне, колкото и умен, богат или влиятелен да е той. До този момент възрастните бяха в състояние да отговорят на всичките ми въпроси. Знаеха такива невероятни неща като например къде отива човек, когато умре, как се раждат бебетата, как точно от едно малко семенце може да порасне цяло дърво по-високо и от татко, и от къщата ни дори. Знаеха всичко. Но ето, че за звездите не знаят. А щом едно нещо не знаят сигурно има и други неща, които не знаят. Реших да проверя.

Следващите дни задавах много въпроси на всички. Най-ясно си спомням друго поразително откритие, което направих през този период. Беше някъде към обяд може би. Пералнята се беше повредила и майка ми переше на ръка. Аз бях седнала на прага на банята и я разпитвах. За смъртта. Има ли начин човек да не умре? Тя ми каза, че няма. Предположих, че може би ако се храниш, както трябва, ако внимаваш никога да не настинеш, ако си много добър и т.н. може би няма да остарееш и умреш. Пак ще си умреш каза тя. А ако отидеш и помолиш някого точно ти да не умреш никога? Например учителката? Или…кмета? Или президента? Или Бог? (степенувах ги според властта, която смятах, че имат) Отговорът пак беше отрицателен.

Значи не само, че хората не знаят всичко, ами има и неща, за които са толкова безпомощни… Това беше големият извод от кратката ми лятна ваканция на село. От този момент целият ми свят се промени. За пръв път се почувствах истински безпомощна. Не можех да се примиря с тези мисли и чувства. Исках отговори. Така се разви и интересът ми към астрономията. Едновременно със силна тревога и огромно любопитство жадно попитвах всякаква информация за космоса. По-късно разбрах, че философията може би ще ми бъде по-полезна в търсенето на отговори и най-вече в задаването на въпроси. Интересно е и, че ако, когато бях малка, колкото повече научавах за Вселената и за неминуемия край на всичко, толкова повече се безпокоях, сега вече не е точно така. Като че ли тревогата намалява все повече. Остава си само любопитството. Не знам, може би това е мъдростта:) Надявам да е така…