Като човек, който има намерение за в бъдеще да се занимава с учителстване, съм особено чувствителна към въпроса за качеството на образованието ни и в частност на средното ни образование. Като средностатистически студент, който до скоро е бил част от системата и който сега бере плодовете на ученическия си период, също имам мнение. А то е, че качеството на средното ни образование е лошо. Поне за мен беше такова. Осъзнах го едва сега, в рамките на изминалата година, когато се сблъсках с другия етап на образователната ни система – висшето образование. Оказа се, че има много пропуски в средното ми образование от различен характер, които пречат на гладкото протичане на учебния процес в университета. Ще се опитам да ги формулирам накратко.

Критично мислене

Това, за което без преувеличение мога да кажа, че съм истински ядосана, е фактът, че в училище не ме научиха да мисля критично. В това отношение просто загубих 12 години от живота си. Както знаем от теорията на Пиаже, училищната възраст е тази, през която се формират висшите мисловни процеси. Затова е хубаво този период да не се пропилява с лека ръка. Моите учители или не бяха запознати с тази подробност, или нямаха желание да работят по този начин. В българското училище като че ли се набляга по-скоро на усвояването и възпроизвеждане на факти, събития, дори мнения и позиции, отколкото на стимулирането на самостоятелното, критично мислене на учениците. Достатъчно е да се възпроизведе правилната гледна точка и толкова. Оценката е отлична, а ученикът и учителят са доволни от добре свършената работа. Докато бях ученичка това не ми пречеше. Мислех, че сигурно така трябва да бъде. Но сега разбирам, че НЕ ТРЯБВА да е така. Защото така се формират, вместо мислещи и можещи млади хора – добре заучили си репликите папагали. Разбрах, че не е хубаво да си папагал, защото такива никъде не се търсят, пък и за самочувствието не е добре. Разбрах и още нещо, което в първия момент не знаех дали трябва да ме радва или да ме притесни още повече. Човек може да завърши дори висше образование без да се е научил да мисли! Поне в България това би могло да се случи. Чудя се обаче с живота дали би могъл да се оправи без да е усвоил тази подробност мисленето? И тогава дали няма да се окаже, че цялото му образование не е било чиста загуба на време, тъй като от него да са останали най-много само голи факти, с които няма да знае какво да прави. За да не се случи подобно нещо с мен, осъзнах, че бързо трябва да наваксам пропуснатото. Защото е много важно да знам кой авторитет какво е казал, но не по-малко важно е и аз да мога да казвам. Освен да възпоризвеждам мисли, да имам собствени такива. Защото авторитетите са си авторитети, ще ме вдъхновят с мъдрите си мисли, но решенията си ги взимам сама.

Четене

Вторият голям пропуск от ученическите години е че не ме научиха да чета и използвам книги. Четенето на книги и въобще търсенето на необходимата информация е компонент, който се пренебрегва. Учебникът в повечето случай е единствената литература, която се препоръчва по даден предмет. Съгласна съм, че учебникът е ценен източник, в който ти е събран минимумът от информация, която трябва да усвоиш, но не съм съгласна, че само той е достатъчен. Първо, защото ученето само от учебник и то от един учебник не е най-ефективният начин за качествено усвояване на знания и второ, защото това е по-мързеливият начин. Едва сега в университета открих предимствата на учене чрез четене. Вместо да се нахвърля на учебника по теория на възпитанието, взимах си книжки по повечето от по-важните теми. Четях ги без да се заставям да запомням, а опитвайки се да разбера. Когато дойде време за сесията и за омразния учебник по теория, се оказа, че почти няма какво ново да се научи от него. Еврика! Трябваше да стана на 20 и малко години, за да разбера, че и така можело. Даже, че това е начинът. Освен задължителният минимум, даден в учебника, се оказа, че знам и много повече. Какво пречи да се прилага подобен метод и в училище? Възрастта на учениците и спецификата на средното образование? Ще си позволя да не се съглася. Никога не е прекалено рано да започне да се чете. Да се учиш чрез четене. Да търсиш, да намираш, да подбираш. Даването всичко наготово отпуска, притъпява сетивата, прави човек мързелив и некреативен. Все неща, които струва ми ярко контрастират с целите на възпитанието и обучението.

Инициативност

Едно от най-високо ценените качества на модерния работещ човек е именно инициативността. Тя се търси навсякъде. Нейното формиране до голяма степен е задача на нравственото възпитание, а то като компонент на възпитанието би трябвало да е задача на факторите на възпитание, един от които е училището и в частност учителите. За да не правя генерални обобщения, ще кажа само, че специално в моето училище това не се правеше. Или поне не така, че да го забележа. А защо след като това би трябвало да е задача на тази възпитателна институция? Как се формира инциативност? Сигурно с класическите методи. Поощряване, оцека, личен пример, задачи, предполагащи активност, разговори и т.н и т.н Не е толкова трудно, стига да има желание от страна на учителя. Съгласна съм, че инциативност може да се формира и по-късно. Например в университета или когато се сблъскаш с конкретните житейски ситуации, но защо да се чака до тогава? Не всеки ще продължи образованието си, но всеки ще трябва да бъде инициативен, ако иска да се справя прилично с живота си. Нека тогава училището просто изпълни възпитателната си функция, както трябва.

Качество на ученето

Бях добра ученичка. Даже отлична, ако се съди по оценката. Учех прилежно, с желание и постоянство. Защо тогава в знанията ми има толкова големи пропуски? Това е въпрос, който си задавах още в училище. Струваше ми се странно, че въпреки отличния ми успех си спомням почти толкова от предходната година, колкото и съучениците, които никога не са могли да се похвалят с кой знае какви учебни постижения. Тази година в университета това изпъкна още по-ясно. Колкото и да е трудно да си го признае човек, ако иска да е честен със себе си, трябва да го направи. Странното явление се нарича зубрене. Да, дори при отличниците го има, даже при тях може би се среща най-често. Не смея да обвинявам директно учителите за това, въпреки че все пак те като ръководещия субект на педагогическия процес са в позиция да го контролират. Например чрез формата на изпитване. Периодичното устно изпитване според мен способства за механичното възпроизвеждане на информация. Днес съм изпитан. Значи следващите две седмици ще си спестя историята, пък после пак, когато наближи отново моят ред. Логичният резултат от това са твърде фрагментарни знания на края на учебната година, които следващата и по-следващата са се стопили съвсем.

На този етап тези пропуски в образованието ми ме тревожат най-много. Пречат ми като студент да се справям с новите си задачи така, както би ми се искало. Притеснява ме фактът, че пропуснатото не би могло да се навакса, защото съм свикнала да мисля, че за всяко нещо си има подходящо време. Мисля си, че подходящото време за изброените по-горе неща беше ученическият ми период. В същото време ми се иска да вярвам, че никога не е късно да се навакса пропуснатото, стига човек да е достатъчно мотивиран. Това е един и най-ценните уроци, които получих първата година в университета – имаше преподаватели, които не се уморяваха да ни го внушават. Било казвайки ни го директно, било разказвайки поучителни, надъхващи историики. Посланието винаги едно и също – „Не е късно, само бъдете мотивирани”.