За домовете за деца, лишени от родителски грижи се е казало и изписало много. Струва ми се на моменти дори се злоупотребява с темата. Най-много се дразня, когато тя се използва с рекламни цели или за демонстриране на висок хуманизъм. Когато пък крайно неподготвени в областта хора тръгнат да натрапват ‘компетентното’ си мнение по всякакви възможни начини, и по-лошо - с размах да решават проблемите на домовете, тогава се плаша не за бъдещето на институицията, а за бъдещето на децата и съответно за това на обществото като цяло.

На този етап не мога да се изкажа компетентно по въпроса, не се чувствам дорасла, затова само скромно ще споделя мислите си.

За пръв път посетих дом за деца лишени от родителски грижи тази пролет. Заведоха ни в един такъв дом в Пловдив, който работи съвместно с нашия педагогическия факултет. Посещението беше за един ден, а целта му – да се запознаем с такъв тип институция. Предварително знаехме, че мястото, където отиваме, функционира в оптималния възможен вариант за българската действителност. След това трябваше да напишем есе за впечатленията си. Ето го и моето. Неподправените ми, емоционални и противоречиви впечатления. Такива, каквито бяха в деня след посещението.

Мигът на истината – кое е мит и кое реалност?

Ще започна с това, че писането на това есе вместо поредната академична задача, за мен се оказва абсолютна лична необходимост в смисъл такъв, че имам нужда да го напиша заради себе си.

Мислите и чувствата ми относно цялото преживяване минаха през няколко етапа и то в рамките на изключително кратко време. Колебаеха се между тревога и успкоение, между притеснение и възторг, между радост и тъга, между удовлетворение и разочарование. Вчера сутринта, когато влязохме в сградата на дома ме обзе силно притеснение, което за миг изчезна, когато се запознах с най-малкия Иван, чиято задача беше да ме разведе наоколо. До обяд бях с него, след това, когато и останалите деца се прибраха като победители с медали от състезание, се запознах и с тях. Запомних всички имена, общувах с всички. Така накратко протече деня.

Това, за което отидох, беше да проверя себе си в такава обстановка. Истината е, че нито една от представите, очакванията и налгасите ми не се оправдаха. Черното не беше толкова черно, а бялото – не толкова бяло. Признавам, че това много ме обърка и то не веднага, а чак като си тръгнахме и след това, когато се прибрах вкъщи. Какво имам предвид? Най-лошият сценарий, който рисуваше въображението ми, беше деца, с които за нищо на света не съм способна да се справя, които манипулират и провокират, за да те изкарат от равновесие. Въобще деца, които са коренно различни от тези, израснали в нормална семейна среда, и то различни не само в поведенческо отношение, но в известен смисъл и в психическо. Опасявах се от това, че подходът ми в общуването с тях ще трябва да е коренно различен от този, който използвам при общуването с племенниците ми например. За моя огромна радост, въображението ми ме беше подвело. Поне с малките (около 10 годишните) беше напълно възможно и уместно да се държа така, както с всички деца, които познавам. Естествено, като с пораснали, отговорни хора. Поставях границата предварително (например, че телефонът ми не е за игра и че ще се забавляваме с нещо друго, което те примеха без видим протест и наистина правихме ‘другото’ – редене на пъзел, рисуване, различни игри; или пък, когато с малкият Иван подреждахме масите за обяд. Опита се да ме направлява какво да върша, а той само да ме ‘надзирава’. Веднага възразих, че трябва да свършим работата заедно и той се съгласи). За мен ясното заявяване на правилата предварително изключително много помага с общуването и в отношенията с децата, за да не се стига до сърдене и разочарование след това от тяхна страна. Не обещавах нищо, което не възнамерявам да изпълня, не исках и да лъжа за нищо (например, че нямам телефон). Хареса ми това, че всички тези мои принципи, методи, убеждения за отношенията ми с децата се оказаха работещи и конкретно с тези.

Другото положително впечатление беше, че децата всъщност живеят в едни приемливи условия и не страдат от някакви фрапиращи материални липси. И преди не съм се опасявала толкова от това, тъй като винаги съм си мислела, че ако има някакъв проблем с тази институция той не е толкова от материално естество, колкото от етическо, професионално-възпитателно, от притеснения дали системата работи както трябва, дали в нея няма нещо фундаментално ‘сбъркано’.

Мисля, че там си дадох отговор на този въпрос – сбъркани са и то много неща. Тръгвайки от това, което пише в учебника ни по теория на възпитанието например – там никъде не се препоръчва децата да се отглеждат и възпитават в групи от по 60-70-100 деца. А в нашите домове се прави точно това. Събираме ги в огромни сгради, децата са с различни проблеми, различни съдби, някои вече със сериозни поведенчески и психически нарушения, те си влияят взаимно, а от възпитателите се очаква като с магическа пръчка да постигат отлични възпитателни резултати. Няма и загатване за максимално близката до домашната, семейна среда, при която възпитанието се осъществява най-добре. За мен това е сериозен проблем. Наричаме ‘домове’ тези институции, а те реално са казарми, където се наблъскани по сто деца на принципа – ‘няма къде другаде да отидат’. Каквато системата, такива и резултатите – незадоволителни. При такива условия възпитателите не толкова възпитават, колкото надзирават. Това е обидно и за усилията, и за професионализма им. Докато системата не се преориентира към малките домове, в които един възпитател ще може да върши нормално работата си, аз не бих се насочила към тази професия.

Ако трябва да обобщя впечатленията си, мога да ги разделя в две основни групи. Едната – мисли и впечатления от позицията ми на гражданин, другата – на специалист, който се опитва да си отговори на въппроса има ли място за него в такава институция и ако да, то с какво може да бъде полезен и под каква форма.

Това, което видях като гражданин, не ме обнадежди, нито успокои, нито ми хареса. Като изключим факта, че децата в такива институции със сигурност не са нито гладни, нито жадни, голи или боси, останалата част от картинката ме притесни. Видях място, където няма спокойствие, нито уединение, няма домашен уют. Място, където няма надежда. В тези домове идват деца, които никъде другаде не ги искат (което обаче не значи, че са изключително нещастни, поне докато са по-малки). Останах с впечатлението, че те стоят там просто, за да пораснат и да излязат навън. Получават храна, но не и подкрепа; вода, но не и вяра; дрехи, но не и бъдеще; покрив, но не и дом. И като резултат от там излизат едни изключително обидени на света хора, несигурни в себе си, без кой знае какво бъдеще.

Опитах се да се поставя на тяхно място и да си представя какво е да си с толкова много проблеми и като за капак на това непрекъснато да идват някакви непознати хора, които да те разпитват, да ти надзъртат в стаята, да те изучават с любопитните си очи, в които се чете ужас от това, което виждат. Ужас, породен не от това, че си с три уши или четири ръце, а от това, че виждат едно човешко същество без история и без бъдеще. Разтърстващо е ако опиташ да си го представиш.

Като човек, който ще работи в тази област, впечатленията, мислите и чувствата ми бяха още по-объркани и може би по-скоро обезпокоителни. От една страна се убедих, че бих могла да работя на такова място, имам силата и способностите за това. Сигурна съм, че бих могла да се справя ако се наложи. Но това изчерпва положителното – ‘ако се наложи’. В момента, в който се опитам да си представя живота си и професионалните си усилия, съсредоточени в ролята на възпитател, почти се ужасявам. Самата атмосфера, начина на работа, средата…всичко това ми се струва твърде тежко, тежко не от гледна точка на психическото натоварване, а тежко в смисъл на жертване. Трудно ми беше да видя благородството в тази работа! Как да вършиш нещо с ясното съзнание, че си безсилен да направиш кой знае какво, защото човек може само да ‘коригира’ поведението си, но не и да се промени. Ролята на възпитателя ми се губи в такъв случай. Признвам си, че това много ме обезпокои. И се чудя какъв е смисълът тогава да жертваш уменията и потенциала си, за обречена кауза. Недопустимо е и да се ангажираш емоционално. Притесни ме и средата. Някак не мога да си представя, че венеца на интелектуалните ми усилия и амбиции е възпитателната работа в такъв дом. Отвътре, в ролята на възпитател, като че ли може да се направи твърде малко.

Положителното е, че посещението ми в дома в Пловдив не ме обезсърчи, напротив – дадох си някои отговори и си поставих други въпроси, чиито отговори обаче ще търся другаде. Мисля си, че работата на възпитател определено не е за мен, защото е неблагодарна, струва ми се твърде ограничена в една малка област, полето на изява не е достатъчно широко, липсва полагане на кой знае какви интелектуални усилия. Смятам обаче, че като специалист бих могла да работя с тази институция, но отвън в насока тя да се променя, да се оптимизра работата в нея, защото на този етап, във вида, в който съществува, каквито и усилия да се полагат вътре от възпитателите ползите от тях са твърде отграничени. А да се залъгваме, че такива институции не са необходими на обществото ни за мен е несериозно. Изоставени деца винаги ще има, въпросът е как да променим системата така, че вероятността те да станат нормални, способни граждани да е възможно най-голяма. Да закрием този вид институции означава да оставим нежеланите деца на улицата, едва ли някой мислещ човек с нормална чувствителност предпочита този вариант. Струва ми се, че като бъдещ специалист ще имам какво да дам в тази насока, това и смятам да направя.

Повечето колеги бяха доволни от това, което видяха там. Някак… успокоени ми се сториха. Да, това е точната дума. И сигурно имаха право. Медийният образ се разминаваше с реалността. Слава богу в полза на реалността. Нямаше гладни и голи деца, а възпитателите си бяха досущ като всички останали нормални хора. (Не безсърдечни, ужасни лелки с брадавици на носовете и метли зад вратите, каквито моето въображение ги рисуваше преди това.) Само че на мен това изглежда не ми беше достатъчно и не се успокоих, защото нещата определено не ми се виждат наред. Продължава да си ме тревожи сбърканото в системата, а липсата на всякакви действия или поне намерения да то да се оправи ме тревожат два пъти повече. Както винаги тръгваме към най-лесното, радикално и шумно решение – с чука и до основи!