Изненадах се…

Настъпи краят на учебната година. Краят на първи курс. Специалността ми е Педагогика, а ВУЗ-ът – СУ. Както подобава на всеки край, освен с незабравим празник трбява да се отбележи и с хубава равносметка. Затова взимам белия лист, разделям го на две и започвам: Плюсове срещу Минуси.

…от специалността
Няма да си кривя душата, че педагогиката е била детската ми мечта, въреки че и така да кажа няма съвсем да излъжа. Доказателство за това е любимата ми игра в предучилищна и началноучилищна възраст „Учителки“. По точно, винаги имаше само една учителка и то все една и съща – моя милост. С течение на времето надживях тази игра и забравих за учителстването. Така докато не дойде време за подреждане на специалностите в кандидат-студетнските документи. Педагогиката се намести на почетното второ място, веднага след психологията. Идеята беше ако не се получи с психологията да поуча педагогика за една година и след това да се преместя. Хубав план, който не оцеля дори до Коледа, изоставих го само няколко седмици след началото на учебната година. Бях безкрайно приятно изненадана от специалността. Напълно се промениха представите ми за тази ‘непрестижна’ наука. Оказа се не само интересна, но и много приятна за учене. Разширява светогледа ти така както не би могла да го направи нито една по-тясно специализирана наука. Материята е относително лека, което ти дава свободата следващите четири (вече три) години да се развиваш и в други насоки, да обогатяваш себе си, да отделиш време за интересите си, както и да реализираш идеите си. Самата професия го изисква това. Задължава те да излезеш от стереотипите и да подхождаш свободно, новаторски, творчески и към ученето си, и към работата си за в бъдеще. Коя друга специалност ти дава такива възможности?

Осъзнах…

…че всичко зависи от мен
Осъзнах колко високо се ценят личните качества. За тази една година разбрах, че най-важното е да правя нещата така че да ми се харесат на мен. Че ако съм достатъчно самокритична ще съм сигурна в качеството на това, което правя и няма на всяка цена да ми трябва нечие одобрение и признание. Те сами ще си дойдат рано или късно. Усърдието, оригиналността и потенциалът се оценяват, правят впечатление и се търсят. Винаги съм вярвала в това, но тази година намерих доказателство, че тези неща не са само във въображението ми. Реално съществуват (поне в университета) и се радвам, че се сблъсках тях.

Доволна съм…

…от себе си
Колкото и нескромно да звучи, доволна съм. Положих усилия, справих се и то не лошо. Казват, че първата година служи за адаптиране. За ориентиране в материята. За привикване с академичната атмосфера. За подготвка за сериозната работа през следващите години. Някои успяват много сериозно да се объркат или разочароват през първата година. При мен не се случи. Не само че не се обърках, но дори нещата станаха по-ясни. Виждам бъдещето добре. Амбицирана съм, имам много идеи и съм уверена, че ще ги реализирам, защото искам и мога.

Влюбих се…

…във философията
Да, така стана. Не беше любов от пръв поглед, а по-хубаво. Както се получава в блудкавите тийнейджърските комедии. Дълги години си мислиш, че момчето от съседната къща ти е най-добрия приятел, докато в един момент не ти просветне, че не е само това. Дълги години въздишах по фолософстването на обаятелните древни и съвременни мислители, съжалявайки колко неизгодно е да се занимаваш с философия в днешно време, докато в един момент не ми просветна, че ако тръгна да правя само неща, които са ми изгодни, ще си умра от нещастие и скука. Не, няма да я бъде тая. Ще си се занимавам с философия, доколкото имам възможност за това. Защото искам поне да мога да си формулирам правилно въпросите и да виждам ясно проблемите, които иначе усещам само интуитивно. Защото имам нужда от истината.

Не харесах…

…занижените изисквания
Преподавателите, поне в нашия факултет, имат изключително занижени изисквания към студентите. Не съм съгласна с аргумента, че това се прави, за да развият по-скоро мислещи хора, отколкото знаещи. Първо, не виждам причина тези две насоки да не се реализират паралелно и второ, не мисля, че в настоящия случай се постига кой знае какъв напредък дори в едната. Как точно се постига това развитие на мисленето, когато една голяма част от упражненията се използват непълноценно. А нали те са точно за това? Да прилагаме наученото, да дискутираме, да сме подготвили нещо вкъщи, най-малкото да сме имали задачата да прочетем нещо. За цялата година такива неща се случваха само в четири от предметите, два от които бяха избираеми. Никой не печели от това. Нали затова сме в университет. Да ни затрупват със задачи, след изпълнението на всяка една от които, да сме мръднали поне няколко милиметра в развитието си нагоре. Аз така го виждам това формиране на мислещи личности.

Не мога да приема…

…толерирането на преписването и несериозността
Колкото и да е неприятно, и това се случва. Не мога да приема за нормално и полезно да се толерира преписването и мързела. Единици са преподавателите, които не го допускат, поне не и в най-наглия му вариант. Да се правиш, че не виждаш нещо очевидно е толкова… не знам как да го определя. Лъжем се в очите, ама карай, защо да си усложняваме живота сега. За мен това не е никак възпитателно, нито пък достойно. Не разбирам и защо не се държи на точността и на правилата в отношенията преподавател-студент. Защо като има някакъв срок никой не се старае да го спазва? А на преподавателите като че ли въобще не им прави впечатление. Разбирам, че са претръпнали сигурно, но това не ги извинява. Всеки краен срок всъщност е само препоръчителен. Дни и седмици наред след това се точат хора и се молят за изключение. Правят го, защото знаят, че и така може, че то си е съвсем в реда на нещата.

Разочаровах се…

…от средата
Това беше една от най-неприятните ми изненади. Очаквах да се потопя в академична атмосфера. В среда от амбицирани млади хора, между които да има едновременно конкуренция и екипна работа, с които да се дърпаме взаимно напред, да се състезаваме. Само че такова нещо не открих. Вместо това – липса на мотивация. Така твърдят и преподавателите, така си мисля и аз. Летаргия и незаинтересованост. Тъжна картинка. Болестта на българския студент въобще, поне така казват хората, които са имали възможност да направят съпоставка.

Възмутих се…

…от липсата на ред и уважение
Ред в институцията и уважение към нея. Няма такова нещо. Който се е разхождал по коридорите на Ректората, знае за какво говоря. Особено през зимните месеци. Как може с чисто сърце и слонско спокойствие да си пушиш невъзмутимо, когато до теб знак, колкото главата ти, показва, че пушенето в сградата на университета е забранено. Нещо, което и сам прекрасно си знаеш. Дори не се криеш, даже може да се накараш на нахалника, който ти е направил забележка, а накрая по Бай Ганьовски ще си настъпиш фаса на пода и ще си заминеш. Ей я там чистачката, тя ще почисти. Грозно е, а липсата на воля от страна на ръководните органи на университета да се справят с проблема кръсноречиво говори за цялостното им отношение.

Време е да дръпна чертата. Количествено има равенство между положителните и отрицателни страни. Чувствам се обаче по-скоро доволна, отколкото разочарована от първата година. Категорично има превес на положителното. Ако оставия бакалските сметки и говоря със сърцето си, обобщението на първата ми година в университета би звучила по следния начин:

Открих…

призванието си

Разбрах какво искам и какво мога да правя добре. С гордост мога да заявя, че открих себе си. Сега остава по-лесната част – да следвам посоката. С удоволствие да реализирам идеите си, да работя върху себе си. И така, докато не дойде време за нова промяна. Когато отново ще се открия някъде. Въпросът е ще имам ли смелост да сменя посоката.