I thought that I should finish my Work camp posts with this one which is supposed to be like a conclusion of my experience but I really think that I should start with it. With probably the most important thing that happened to me at this work camp.

An year ago or may be earlier I watched this “Waking life” movie for the first time. Movie full of questions that disturb my peace all the time. One of the scenes in this movie was an accidental meeting between the main character and a girl. Probably my favourite scene. They just bundle into each other, apologized politely without even meeting glances and separated. Such an usual event which happens to people all the time. The girl went back to initiate a conversation with the guy. Asking him the question why do people do this all the time. They behave like ants, walking, stopping, doing things in autopilot regime. No “real human moments”, nothing really humane required of them.   They agreed that neither of them wanted to act as an ant. Good beginning.

I do not want to be an ant neither. But most of the time I am. How is a prepared dinner exactly in 7 p.m. more important than a good conversation with a friend accidentally met in the street? I’m sure that the dinner could wait, nobody would be hurt. But I never act like this. Always prefer to do my job and to leave the fun for the future. Foolish decision.

What I probably liked most at the work camp was the person who I was there. I liked myself there. I was a bit ant there as well, but not so much. There were bright moments of awakening when I realized that being always organized and precise could not be the first priority in my life. Actually it can be but poor me if I allow this to happen.

There were quite a lot of ‘real human moments’ . No fake virtual communication, almost no information sources, no wasting time in meaningless activities like watching tv, surfing internet, shopping therapy etc. Instead of this – hours face-to-face conversations, bonfire sessions J, working together, cooking for each other, helping each other, enjoying nature, a bit traveling, having fun, laughter, joy… Yes, this is the way I imagine real human moments. This is what I would like to have more in my life.

Someone even tried to imagine their life like this. This group or part of it living like this for longer period of time. What is the problem with me to imagine my life like this? Simple but real life. I have no answer yet but probably it is connected somehow to this “social expectation thing”. Or my own expectations and tasks which I create for myself. I have to do this, this and this. Nothing less. World needs me, people need me… What a stupid, naive and egocentric delusion! With or without my ‘contribution’ world will stay almost the same. Or may be I could be of even greater use to the world and people if I live a happy simple life than this complicated, meaningless kind of existence…

Enough for today. It’s time for a long refreshing simple walk. 

The last three weeks definitely could be nominated for the category of the most interesting experience in my life. As I said in my previous post I was at a work camp in Lutzensommern, Thuringia, Germany. Lutzensommern is a small village close to Erfurt. We lived and worked in a place called Rittergut („a place for meetings“, this is how it was at first presented to us and how I would like to have it in my mind). The work was mainly physical like painting rooms, destroying walls, repairing… Quite easy work which we did in a team of 13 people from different parts of Europe. Very nice, international group.

My intention is to share here some of the most interesting and important thoughts for me which accompanied my stay in Rittergut. I will do it in English especially for my foreign friends so that they will be able to understand me too I would like to apologise for my lame English in advance and to ask politely for understanding

Следващата седмица заминавам на първия ми доброволчески лагер. Мястото е малко село близо до Ерфурт, Германия. Темата на лагера  е „Environment“, ще спя на палатка и ще боядисвам оградки, стени и врати в продължение на цели три седмици. По-важното е, че за тези  три седмици ще бъда част от малко мулиткултурно комунално общество, съставено предимно от немци и италианци. И от мен разбира се – за цвят и колирит

Естествено, вълнението ми е голямо, очакванията – също. Очаквам да ми е много интересно, забавно и различно. Очаквам да се потопя в свят напълно различен от този, в който живея сега. За няколко седмици да се превърна в част от друга реалност, да забравя коя съм, какво искам и как се чувствам обикновено и просто да проверя при нови условия каква ще бъде новата ми идентичност. Сигурна съм, че там ще бъда друга Царевна, която ми е много любопитна и с която с нетърпение очаквам да се запозная.

Очаквам и да ми е трудно. Културен шок, напълно непознато място и хора… Добре, че обичам такива трудности! Периодът на адаптацията, на опознаването, на научаването, на търсенето на мястото ти в един друг пъзел е толкова вълнуващ, особено когато човек е отворен и добронамерен, любопитен и готов да напасне себе си към новите условия. Представям си го като нещо като еволюционния процес, но в много кратък период, в рамките на само един индивид. Нещо премахваш от себе си, нещо добавяш или развиваш… в името на това да оцелееш на новото място при новите условия, да намериш собствената си ниша. И така докато се усетиш ставаш друг човек. Запознаваш се с новото си Аз и продължавате щастливото си съществуване към следващата метаморфоза.

Не знам дали ще имам достъп до интернет, но ако имам, за момент ще превърна този блог в дневник, в който ще споделям всякакви впечатления. Не знам защо, но обикновено ако не разкажа на някого какво ми се е случило, някак все едно никога не ми се е случвало

Дано ви бъде интересно!

Напоследък се случва така, че често си припомням нещо, което ми казваха родителите ми като малка. „Това, че се справяш по-добре от съучениците ти в училище, изобщо не те прави по-добра от тях. Всеки човек заслужава уважение, твоето уважение също”. Сигурно непрекъснато са ми давали и много други съвети, но този е останал най-ярък в съзнанието ми. Може би защото е бил много на място. Често е имало опасност да се подхлъзна по плоскостта на самодоволството, лекичко да се самозабравя и наистина да си повярвам, че съм по-ценна от другите само защото се справям по-добре от тях с определени задачи. Разбира се ученето и училището са само аспект от живота на човек, но това трудно може да се разбере от дете във възраст, в която му липсва жизнен опит и основната му дейност и среда са ученето и училището. Та в този смисъл не е трудно за едно дете, което има високи учебни постижения, да се самонадцени и да си изгради пренебрежително отношение към другите, по-лошо справящите се.

В края на първата седмица от стажа ми пак се сещам за този съвет. Колкото и нескромно да звучи, убедена съм и имам самочувствието, че в университета се справям по-добре от голяма част от колегите ми. Сега обаче, поставени в условията на практиката, нещата стоят по друг начин. Въпреки, че стажът е малко в страни от специалността ми (и по тази причина повечето стажанти теоретично са по-добре подготвени от мен), виждам, че колегите въобще не се справят по-лошо от мен. Дори напротив. Само колко лесно се обръщат нещата. Колко лесно може да паднеш ако си допуснал да загубиш здрвословния контакт със замята и неоснователно си се зареял във висините. Ето как мъдрите напътствия на мама и татко пак ми влизат в употреба. Значи може всичките ми колеги до един да са мързеливи, немотивирани и безотоговорни студенти, без това изобщо да им пречи да бъдат прекрасни професионалисти в нашата педагогическа или друга област. Значи подценяването или прекалената критичност към тази хора биха били погрешни и несправедливи.

Обичам да достигам до такива малки открития, защото те ми действат изключително отрезвяващо. Усещането за здрава почва под краката ми е много приятно. Хубаво е да има какво да уважвам в хората около мен. Да мога да застана под такъв ъгъл, че да забележа разнообразието в достойнствата на хората. Просто да успея да видия пъстротата на света.

Мисля си обаче, че важна предпоставка, за да бъде човек в състояние да види тази пъстрота, е неговото възпитание. Родителското напътствие, с което започнах. Разбира се, че от емоцианална гледна точка моето гардже си е най-хубавото и нека така да бъде, но от рационална – това е абсолютна заблуда. Радвам се, че родителите ми не са ми я предали на мен и така са предотвратили болезнен опит да падна от високо и да се нараня лошо.

От тази седмица започнах летен стаж. За разлика от миналото лято, тази година като че ли не избрах особено успешно най-подходящия за специалността и интересите ми стаж. Успокоявам се, че отирицателният опит също се брои за опит, дори може да бъде по-ценен от положителния.

Става въпрос за стаж в агенция за подбор на персонал. Средата е корпоративна, вероятно мога да науча много ценни неща стига да исках да се развивам в подобна област. За пореден път обаче се убеждавам, че работата в офис е истинско мъчение за хора като мен. Работно време от 09:00 до 18:00, време за обяд, време за кафе, работа зад бюро. Но най-потискащото и лошото е, че винаги всичко опира до пари. ВИНАГИ! Цел на всяко действие е изкарването на колкото е възможно повече пари. За много колеги от подобни на моята специалност се оказва, че се чувстват прекрасно при такива условия. Дори ми се струва, че я има нагласата, че професионалният успех се измерва с това колко ти е лъскаво работното място и колко е голяма заплатата ти.  Не че тези неща не са важни и не действат мотивиращо, но не е добре да се абсолютизират. За себе си разбирам, че не вирея добре в такава среда.

Кое прави работата в офис по-престижна от учителската работа в училище? Сигурно пак парите. Естествено, че са парите.

Обичам да си стоя вкъщи, но не и да се застоявам твърде дълго, защото така започват да ме атакуват странни мисли.

Най-обичам и най-мразя да си мисля за смисъла.  Наскоро прочетох някъде, че постмодерните хора са екзистенциални номади. Много ми харесва тази формулировка. Идеално описва мен и доста от хората около мен. Сигурно е вярна.

Според Виктор Франкъл няма универсален смисъл, който да е валиден за всички. Всеки човек сам трябва да го намери за себе си. Даже цяла терапия е измислил човекът в тази връзка. Логотерапия. Все повече хора имали проблем с откриването на смисъла на съществуването си. И това трябва да се лекува, защото води до фрустрация, последвана от различни невротични състояния.

Трябва да си призная, че след като се запознах с теорията на Франкъл останах малко разочарована от това, че той не посочва голям, истински смисъл, който да е валиден за всичко и всички. СМИСЪЛ с едри букви. Който ако може някак да съдържа в себе си и тайната на Вселената… още по-добре.

Много ми е забавно, когато някой каже, че смисълът е в това да си щастлив. Или да продължиш рода. Или да помагаш на другите. Или да си добър. Или да се чувстваш добре. И т.н и т.н. Хубави са тези неща, но някак много дребнави. Трябва да има нещо по-голямо.

Като се замисля всички същества и неща са в по-изгодна позиция от нас хората по отношение на смисъла. Бактерийката, лишейчето, мравчицата, жабката, гущерчето, птичето, котето… всички те си имат много точно място в природата. Смисълът им е да са си на мястото, за да бъде природата такава каквато е. Съществуването на предметите, изработени от човека, пак е по-смислено от нашето. Те съществуват, за да ни служат. Имат си предназначение поне. А ние за какво сме? Да се родим, да свършим куп глупости и да умрем.

Може би проблемът и наказанието ни са в съзнанието и разума ни. Няма съзнание, няма осъзнаване на безсмислие, няма и безсмислие. Или може би просто не е много умно човек да се застоява прекалено дълго вкъщи

От една страна имаме проблем с подрастващото поколение. С дисциплината, агресията, ценностите. В обществен план е признато това и общо взето всички сме съгласни, че такива явления се наблюдават. Всички сме съгласни и че трябва да се направи нещо. Вероятно учителите трябва да се заемат.

От друга страна неуважението и недоверието към учителите, от които всички очакват да направят нещо, намалява. А мерките, които се взимат в нормативно отношение посредством проектозакона за образованието например, не се ползват с обществена подкрепа. Оценката на поведението като цяло не се харесва на голяма част от обществото. Защо? Дали защото идеята е лоша или защото има съмнения относно нейната ефективност и възможностите за приложението й?

Учудва ме факта, че всички се възмущават от „разпуснатостта“, която цари в училище и която се забелязва като типична характеристика на поведението на младите хора, но в същото време всички са крайно резервирани към взимането на мерки и изработването на механизми за справянето с проблема.

Получава се така, че смятаме, че дисциплината трябва да се затегне, но това да стане някак незабележимо и безболезнено. В никакъв случай да не се санкционират децата ни, нито да се ограничават ‘правата’ им (според мен доста криворазбрани понякога). Това да се свърши от учителите, но без да им гласуваме необходимото доверие и без да им засвидетелстваме нужната обществена подкрепа.

Ако нещата продължават да се развиват по този начин, не виждам как ще обърнем тенденцията. Други пък казват, че вече живеем в 21 век и реалността е друга, това бил духът не 21 век. Хм. Дано да не са прави.

Ако преди две години, когато бях напълно ненаясно с това, което искам да правя със живота си, някой ми беше казал, че две години по-късно не само ще се чувствам прекрасно в ролята на студент, но дори ще се замислям за академична кариера, меко казано не бих го взела насериозно. Но сега ще насоча размислите си не към интересните пътища, по които човек ненадейно може да открие себе си, а към смисъла на това да се занимаваш с научна работа.

Като цяло обучението в специалност педагоика в СУ е по-скоро теоретично отколкото практически ориентирано. Същността и целта на специалността е такава – да подготвя теоретици в областта на педагогиката. С две думи – учители на учителите (много в обичам тази формулировка). До тук добре.

Предвид същността на подготовката логично би било не малка част от студентите да се насочат към академична кариера в областта на педагогиката. До колко това наистина се случва е друг въпрос. Моят въпрос обаче е дали си залужава човек да тръгне по този път?

Първо, до колко смислено е знимаването с теория в областта на педагогиката. Едно изречение може да се срещне почти навсякъде в научната педагогическа литература: „Една от основните функции на педагогическата наука е ръководенето на педагогическата практика“. Обикновено, когато го прочета, мислено си добавям: „…във всички случаи, когато педагогическата практика не си се ръководи сама“.

Оттук възникват и съмненията ми по отношение на смисъла и значението на педагога-теоретик. Само като се замисли човек колко огромна част от учителите вършат по-добре или по-зле работата си без изобщо да имат представа какво ги съветва науката. Няма спор, че е добре да се познава теоретичното обяснение на педагогическите явление и препоръките, които се формулират към практиката, но е факт, че един учител може да е прекрасен професионалист само благодарение на вродения си усет за преподаване и възпитване, без който дори да е подготвен теоретично по блестящ начин, пак ще му е трудно да си върши прилично работата.

От друга страна обаче задължително ли е човек винаги да избира най-смисленото? Сигурно има далеч по-полезни неща, с които мога да се захвана, едно от тях може да бъде дори преподването в училище, но ако просто ми е интересно да задълбая в науката защо пък да не го направя? Има достатъчно време за това решение.

Междувременно възнамерявам много внимателно да изследвам и да разсъждавам върху възможностите за академична кариера. На първо място трябва да съм сигурна, че притежавам необходимите качества да се занимавам с теория и на второ – трябва да съм сигурна, че си залужава да го правя точно в България.

Кои са качествата, които трябва да притежава един теоретик? Сигурно трябва да има афинитет към теоретизиране, да притежава задълбоченост на мисълта, да бъде любопитен, да умее да задава точните въпроси и да се научи как да намира отговорите им, но това последното вероятно се научава в процеса на работа. Упоритостта, всеотдайността, търпението и постоянството предполагам, че също са много важни, за да се постигне желаният успех. За първата група качества нямам съмнение, че ги притежавам, но ако има нещо, което може да ме откаже от поемането на този път, това ще бъде втората група. Как да предрешиш целия си живот още на 20 и няколко години без да изпитваш съмнението, че може би правиш грешка? Все едно да си си изгледал живота преди да си го изживял.

Другият много важен въпрос е дали си залужава да се занимаваш с наука точно в България. Тук вече не мога да конкретизирам съмненията ми, тъй като те са в много… аморфен вид все още, но нещо ме кара да си мисля, че не бива да го подминавам този въпрос с лека ръка.

Независимо от решението, което ще взема, мисълта за академична кариера сигурно винаги ще ми се струва много съблазнителна. Самият факт, че работата ти се състои в това да задаваш и да търсиш отговори на въпроси, на които човечеството не е успяло да изнамери еднозначни отговори, действа много разпалващо на въображението ми. Така или иначе непрекъснато се питам разни неща, защо да не ми плащат за това?

По случай 24  май с клуба по гражданско образование, с който работя, организирахме кампания за събиране на книги. Всяко дете от училището беше приканено да дари книга от личната си библиотека. Искахме да дарим събраното на някое селско читалище. Целта на цялото занимание и самата идея, която стоеше зад него, беше стремежа ни да спасяваме българското село с книга. Така си кръстихме и акцията: ‘Да спасим българското село… с книга“.

Колкото и наивни да са подобни инициативи, важен в случая е по-скоро възпитателният елемент, който има едно такова начинание, не самият резултат от него. Малка част от децата бяха заразени от ентусиазъм, но се успокоявам, че все пак въобще имаше и такива. Ако не друго, то поне личният пример ми се струва важен. Ако възрастните системно, настоятелно и неуморно задават един модел на поведение, демонстрират отношение към определен тип ценности, включват децата си (учениците си) в подобни дейности, това със сигурност ще окаже влияние. Защото все си мисля, че не е все едно дали ще отпразнувате 24 май на кафе с учителите или с кашоните с книги в най-близкото селско читалище.

Самият възрожденски дух, който усетихме в читалището и който безкрайно много ме изненада и мен самата, имаше много благотворно въздействие върху учениците (9 клас). Това си личеше с просто око. Самото изживяване като такова беше нещо ново за тях. Странна комбинация от нещо старо, но ценно и нещо ново и свежо, непознато като усещане, но приятно. Това усетих аз, стува ми се те също.

Все още не съм сигурна за ползата от цялата кампанията, но съм сигурна, че си заслужава младите хора да бъдат поставяни по-често в подобни ситуации.

Днес един преподавател ни каза, че нямало нищо лошо в това, че се притесняваме за такива прозаични неща като изпита, който ни предстои или пък за това как сме се справили с поредната задача. Притеснението било признак за чувствителност, а според него да си чувствителен е хубаво. А дали е така?

Аз съм съгласна с такова твърдение. Едва ли чувствителността е най-подходящата стратегия за оцеляване, но пък си мисля, че нали освен да оцеляваме трябва да намираме време и да живеем. В периодите, през които живеем истински, ми се струва много по-умно да бъдем чувствителни, за да усещаме повече и по-ясно.

Не знам защо, но обикновено асоциирам чувствителността с невинността. Може би защото и в двете има много неподправена, естествена красота. Стува ми се, че на света ни му трябва по повече и от двете. Това би бил със сигурност един по-красив свят, може би и по-щастлив.