Преди броени дни завърши поредната ми сесия и сега спокойно мога да се завърна към норманите ми, спокойни занимания. Чувството да те притиска времето е особено неприятно за мен. Обичам да правя бавно нещата, така че да имам възможност да им се насладя максимално. Това безспорно е недостатък на съвременния човек, от когото се очаква да живее динамично. Мисля си обаче… ами ако откажа да бъда съвременен човек и реша да живея старомодно, бавно и романтично? Кой ще ме спре?
Четейки текстовете на Борис Радев се сетих за курсовата работа, която съм писала с най-голямо удоволствие до сега в университета. Не че е нещо особено, но определено темата е вълнуваща, любопитна и разпалваща въображението ми. Възможен ли е ‘износ’ на морал в Космоса? Сигурно с течение на времето мнението ми по въпроса ще се променя многократно, но си мисля, че директният отговор на въпроса не е толкова важен, колкото пътя, по който всеки път ще стигам до него.
Възможен ли е износ на морал в Космоса?
Космосът винаги е разпалвал човешкото въображение и любопитство. Със своята красота, необятност, загадъчност, недостижимост, за нас, малките човешки същества, той е свят от друг порядък. Олицетворяващ едновременно най-силните ни страхове и най-красивите мечти. Макар и част от този космос, за нас е трудно да гледаме на него като на свои дом. Твърде малко го познаваме, за да си позволим такава дързост. Нищожната част, която сме проучили сравнително добре вече, нашата планета, ни дава твърде ограничено знание за Космоса. Дори физическите закони, които действат тук на земята и подреждат света ни такъв, какъвто го познаваме, там в безкрайността на Вселената могат да се окажат безполезни, това ни плаши до смърт. И в същото време Космоса въплъщава всичките ни надежди, защото може да ни даде отговори на най-важните ни въпроси, които нито един философ в историята на човечеството не успял да изясни.
Няма съмнение, че един ден човекът ще тръгне да търси отговорите, въпрос на време е да дораснем за такава стъпка. Макар и да не виждаме реализацията на подобно начинание в обозримо бъдеще, това не ни пречи да мислим за този момент. Въображението ни работи толкова активно в такива ситуации, че на разумът ни му е трудно да го следва. Броят на възможните сценарии за това какво ще се случи, когато излезем в открития космос, е сравним само с безкрайността на звездите. Безспорно обаче най-силно и искрено се вълнуваме от възможността някъде по пътя си да срещнем живот. И по-точно какви ще бъдат тези същества от една страна и от друга – какви ще са отношенията ни с тях. Тук вече опираме до чисто етични и морални въпроси. Как ще ги регулираме тези отношения? Посредством морал? Чий морал? Въобще възможен ли е ‘износ’ на морал в Космоса?
Моят отговор на този въпрос е „да”. Възможен е ‘износ’ на морал в космоса, и по-точно на нашият човешки морал, при следните условия: че срещнем разумни същества, че силата е на наша страна, че излизаме в космоса като изследователи, а не като ‘притиснати’ от неблагоприятни обстоятелствата същества, които търсят начин да оцелеят. Когато казвам човешки морал имам предвид не това, което твърдят натуралистите, че моралът ни е закодиран и произтича от човешката ни природа, че е наша биологична характеристика, по-скоро нека се разбира моралът, който се е установил сред нас, човешките същества, без оглед на неговият произход, моралът такъв, с какъвто си служим и познаваме. Резонно е към основния въпрос за ‘изнасяне’ на морал в космоса да добавим още три важни въпроса, имащи пряко отношение за реализирането на главния, а именно – КАК ще се осъществи това изнасяне и съответно какви ще бъдат механизмите на неговото налагане; ЗАЩО изобщо е необходимо да изнасяме и налагаме наш, човешки морал на нечовешки същества и съответно какви проблеми произтичат от това; КАКВО точно от морала си да ‘изнесем’, необходимо ли е да правим такава селекция и какви съображения налагат това.
Първото условие за ‘износ’ на морал, което ще изясним, е необходимостта от наличие на разум. Разумът е минимума основа, с който трябва да разполагаме, когато говорим за морал и морално поведение. Тук можем да се позовем на теорията на Кант за разума и свободната воля. Човекът е морално същество, защото разполага със свободна воля, благодарение на която е способен да прави морален избор. Която пък свободна воля от своя от своя страна се основава на разума. Животното, без значение колко развито в еволюционно отношение е, с колко усъвършенствана нервна система разполага, при него не може да се говори за воля, а само за инстинкти. За моралното поведение инстинктите не са достатъчни. Следователно дори да срещнем живот в космоса, ако той е на твърде ниско еволюционно равнище, за ‘износ’ на морал не може да се говори. Не и в смисълът, който аз влагам в това понятие.(За да бъде по-ясна останалата част от изложението ще изясня, че моето разбиране на ‘износ’ на морал в космоса, е или сблъсък на две морални системи , при който едната се налага над другата или разпространяване на една морална система някъде, където до сега не е имало такава.) В този случай можем да говорим не за изнасяне, а единствено за пренасяне на морала ни от едно място на друго и то при положение, че там се заселят поне две човешки същества, между които да протичат морални отношения. Пренасяне на морал от точка А до точка Б, от планетата Земя до планета Х. Това е действие, което по нищо не се различава от събития, които са протичали вече в човешката история, като например заселването на някоя безлюдна територия – една група хора се премества на един безлюден остров, където взаимоотношенията ще бъдат регулирани от същите морални норми, както на мястото, от където идват. Разбира се на този остров има жива природа (растения, животни) отношенията с която обаче не подлежат на морално регламентиране. Аналогичен е случая с планетата, която откриваме – на нея има живот, но неразумен – следователно проблем с установяването на човешкият ни морал там няма.
Какво се случва ако срещнем разумен живот, който е способен на морални отношения? По пътя на логиката имаме три възможни варианта за развитие за събитията: или ние им налагаме нашата морална система, или те ни налагат тяхната, или се стига до компромисен вариант, при който установяваме отношения с тях на базата от комбинация от нашата и тяхната морална система. Така стигаме до второто необходимо условие за ‘износ’ на морал в космоса – силата. Тук под сила ще разбираме не само физическа или военна сила, а и сила в смисъл на някакъв вид преимущество – било то от интелектуален, нравствен и т.н характер, въобще нещо, което да наклони везните в полза на едната страна. „Износът” на морал по необходимост може да бъде осъществен само чрез налагане. Простото ‘запознаване’ на извънземните същества с моралната ни система едва ли ще ги накара безропотно да го приемат като свой. Тук на земята между нас човешките същества механизмът за предаване на морала от едно поколение на друго е чрез възпитанието в социалната среда от човешки същества. Това се налага тъй като моралът не се наследява по генетичен път, а както казва ………….. ние се раждаме ‘морално безразлични’. Ако трябва да накараме едни зрели същества и то не човешки да възприемат нашият морал, това може да стане само чрез налагане, т.е чрез някакъв вид сила. Сила в най-общ смисъл – било то чрез силата на възпитанието, технологиите, религията и т.н Все механизми за налагане на морал. На пръв поглед коренно различни, но всъщност не е точно така. Общото са безпощадността и универсалността, които внушават моралния закон и с които той действа. Не допуска изключения и отклонения. Звучи тежко, почти като присъда. Тясната връзка, която виждаме между морала и сила, е продиктувана от самата същност на морала. Най-просто казано (и може би най-точно) той е набор от норми. Т.е по своята същност моралът е сила. И оттук логично е в моралния спор да надделее силния.
Интересен е третия вариант, при който имаме компилация от две морални системи. На пръв поглед този сценарии изглежда най-справедлив и най-издържан от етична гледна точка. Друг е въпросът до колко практически е осъществим такъв вариант. Една от многото особености на морала е факта, че той предполага консенсус. И това произтича от качеството му на механизъм за уреждане на отношенията. Всички се съгласяваме, че определен набор от норми са полезни, справедливи и необходими и съответно се ангажираме със спазването им. Това е негласно споразумение, което съществува между човешките същества. Това е и споразумението, което ще трябва да сключим и с другите нечовешки същества. Самото намесване на съгласието като стъпка от установяването на моралната ни система ни задължава да поразсъждаваме и над същността на живота, който ще срещнем, какво всъщност представлява другия. Възможностите са толкова много, че е безсмислено да гадаем на този етап въпрос. В случая важно е да си дадем сметка, че съгласието и въобще вероятността да достигнем до някакво споразумение относно морала е само при положение, че другият ни е подобен. Единствено бидейки подобни, ние можем да се споразумяваме за нещо.
Уточнявайки условията, при които ‘износът’ на морал би бил осъществим, редно е да разгледаме и обстоятелствата, при които ще излезем в космоса, какви ще са целите ни – чисто изследователски или може би ще бъдем принудени да си търсим дом на друго място. Това разграничение е от особена важност, когато обвързваме пътешестването ни в космоса с моралното ни поведение. Не е все едно дали търсим просто отговори или спасение. Дали търсим други като нас или ресурси за оцеляването ни. Ясно е, че при нормални обстоятелства човекът като морално същество би трябвало да действа съобразно нормите, които му налага морала. Какво се случва обаче при екстремни ситуации, когато основната цел е оцеляване? Кой ще надделее – инстинкта за самосъхранение или моралното поведение? Природата или свободата? С цената на какво сме готови да се борим за оцеляване? Какво ще се случи тогава с морала ни? Натуралистичната заблуда ни казва, че моралното поведение по никакъв начин не може да бъде обяснявано, доказвано, аргументирано чрез човешката природа. Ако се съгласим с това твърдение ще се окаже, че човешкото поведение е ръководено основно от два фактора – моралът, който почива на разума ни, и инстинктите, произтичащи от това, че сме природни същества. Разбира си бидейки морални същества ние сме способни на морален избор – да приемем съдбата си и да загинем, запазвайки човешкото си достойнство, умирайки като човеци или да се оставим на инстинкта си, който повелява да направим всичко, за да оцелеем. Ще избием ли по-слабите от нас, макар и не толкова развита като нас цивилизация на планетата Х, за да спрем съпротивата им и да се заселим на богатата им на ресурси планета, или ще се възползваме от моралния си избор и няма да го направим. Така поставен въпроса пак опира до моралния статус, който ще дадем на тези същества. До правата, които ще преценим, че те имат. По-важното тук е да се схване, че можем да изнасяме и налагаме моралната си система, при положение, че не е застрашено оцеляването ни, че не трябва да се борим с най-силните си инстинкти, за да приложим едно или друго морално поведение.
Защо да ‘изнасяме’ морал в космоса?
Този въпрос е важен от гледна точка на това, че той ни дава информация за целта на нашите действия и за необходимостта от тях. Ще използвам едното от определенията за морал, които дава П.Горанов в „Траектории на етиката”. „Моралът – това е сумата от норми и предписания, които поддържат постоянството на живота, независимо от формите на многообразие. Тук понятието ‘живот’ няма да ни интересува в неговия непосредствен биологичен смисъл на източник на енергия, фотосинтеза, обмяна на вещества и др.под. Животът е не само и не толкова природа (и физика), колкото култура (и съществуване), която, образно казано, е преднамерена грижа по опазване на съществуването от заплахата на смъртта и умирането.” И другото: „Моралът е най-видимото, най-всекидневното и ‘най-прозаичното’ човешко усилие по обезсмъртяване на живота на равнище съществуване: социалната заедност, родовата памет, традиционният ексцес в празника и обичайните повторения на навика”. Т.е. моралът е жизнено важен за човешките същества поне по две причини – първо благодарение на него е възможен съвместния ни социален живот, заедно човешките същества да живеем в една общност; той регулира обществените ни отношения, без което социалното ни общество не би било възможно; от друга страна благодарение на морала човекът се запазва не само като биологичен вид, но и като културно същество; благодарение на морала ние се възпроизвеждаме и развиваме културно, а това е важно за нашето човешко самосъзнание на морални, културни и достойни същества. Казаното до тук всъщност ни дава основанията на морала и неговите функции. Те могат да бъдат използвани, за да обясним целта ни за ‘износ’ на морал в космоса. Моралът ни е необходим там в космоса по същите причини, по които ни е необходим и тук удома. Той се ‘грижи’ за нормите в отношенията ни и за духовното ни просъществуване. Следователно няма причина да мислим, че напускайки атмосферата на Земята той няма да ни е необходим или ще ни трябва друг вид морал. Този морал ще ни е също толкова необходим и при срещите с други форми на живот. Всеки род отношения трябва да се регулират по някакъв начин, били те и отношения с извънземни. Друг е въпросът до колко нашата морална система ще бъде ефективна при тези нови обстоятелства. Другият аспект на морала, който осигурява продължаването на културното ни съществуване, е като че ли още по-силен, разгледан от перспективата да ни служи при взаимоотношенията ни с нечовешки същества. Проблемът може да бъде разбран по-добре ако разгледаме някои процеси, които не са никак фантастични, а протичат в момента на много места на нашата планета, включително и в нашата страна. Въпросът за запазването на националната идентичност при условия на глобализация. Непрекъснато се говори за необходимостта от определени мерки, които да ни помогнат да запазим националното си самосъзнание, когато границите между държавите ни падат, свободното движение на хора по цялата планета е поне формално гарантирано като основно човешко право. Ако разширим този пример във времево и пространствено отношение, ще видим, че има не малка вероятност този въпрос да бъде актуален и при срещите ни с други цивилизации. С малката разлика, че тогава вместо за националното, ще говорим за запазване на човешкото си самосъзнание с помощта на човешкия си морал.
В този ред на мисли може да се изтъкне още една причина в полза на необходимостта от това да си ‘носим’ със себе си морала, където и да отидем. Говорейки за човешки права и за начина, по който трябва да се аргументират те, Фр.Фукуяма въвежда понятието ‘фактор Х’, който означава следното: „Това, което предполага искането за равно признание, е, че ако смъкнем от личността случайните и моментни характеристики, ще остане някакво същностно човешко качество, заслужаващо определен минимум от респект – да го наречем фактор Х. … Ти можеш да сготвиш, да изядеш, да поробиш всяко същество, което няма фактора Х, но ако причиниш това на човек, си виновен за „престъпление срещу човешкия род”. Този фактор Х интуитивно се долавя от всяко човешко същество. Той се изразява в усещане за превъзходство над останалите живи същества на планетата. На него се базира претенцията ни за човешко достойнство. „Човешките същества имат достойнство, защото те единствени разполагат със свободна воля”, т.е. възможността ни да правим морален избор е в основата на човешкото ни достойнство. Следователно, за да запази достойнството си, той трябва да се съобразява и да живее според нормите на човешкия си морал. Независимо къде се намира в пространствено отношение, независимо с какви същества съжителства, той трябва да бъде морален, ако иска да се чувства човек.
Какъв морал да ‘изнесем’?
До тук разглеждахме моралът през нашите човешки потребности и интереси. Свикнали сме да мислим за моралното поведение като за нещо достойно и добро, неподлежащо на преразглеждане. Съдим за морала от собствената си човешка гледна точка и чрез човешките си критерии, по които имаме известен консенсус, произтичащ от общата ни човешка природа. Казваме, че моралът е полезен и задължителен, защото е ‘добро’ за всички човешки същества. В нашият случай обаче не става въпрос само за човешки същества, а и за същества, които могат да бъдат коренно различни от нас, природно ‘несъвместими’ с нормите на нашият морал, които могат да бъдат далеч извън нашето поле на подобието, което ни огражда. Трябва да се съобразяваме с тази вероятност, когато правим планове за това как ще разпространим иначе безкрайно полезния за нас морал. Преди да продължим с разсъжденията си, предлагам да се спрем на това какво означава другите форми на живот да бъдат ‘несъвместими’ с човешкия ни морал, за да няма неясноти по въпроса.
Давам си сметка, че когато се използва ‘човешки’ като определение за морал, това може да доведе до редица възражения относно това, че моралът не се основава на човешката природа, следователно той не може да бъде окачествяван като биологическа характеристика на който и да било вид. Тази позиция застъпват деонтологическите теории на Кант и на модерното философско мислене след него. В „Нашето постчовешко бъдеще” Фр. Фукуяма се опитва, ако не напълно да отхвърли това твърдение, то поне да смекчи крайното му звучене, твърдейки следното: „Изследванията в когнитивната невронаука заменят представата за чистата дъска (на Джон Лок) с възгледа за мозъка като модулен орган, изпълнен с високо адаптивни, когнитивни структури, повечето от които да уникални за човешкия род. Има такива неща, които могат да бъдат наречени вродени представи или, по-точно казано, вродени типични за вида форми на познание и типични за вида емоционални реакции на познанието” и след това продължава: „съществува естествен човешки морален усет, развиващ се с времето от потребностите на първите човешки същества, които във все по-голяма степен се превръщат в социален вид. Лок е прав, когато говори за чистата дъска в тесен смисъл, имайки предвид, че не се раждаме с предварително родени морални абстрактни идеи. Има обаче вродени човешки емоционални реакции, които ръководят формирането на моралните идеи по относителни еднозначен начин в пределите на човешкия род”. Т.е. Фукуяма се позовава на откритията на науката, които твърдят, че има чисто биологични предпоставки, заложени в природата ни на човешки същества, които определят възприемането на света по определен начин, без които морален усет, склонност и поведение не биха били възможни. С други думи не можем да се съгласим изцяло с Кант, че човешката природа и морал са два противоположни полюса, тъй като макар и не вродено, моралното ни поведение се крепи на чисто биологична основа. Изхождайки от тази позиция, допускайки, че е възможно да съществува разумна форма на живот с различна от нашата природа по отношение на моралната им склонност и разбиране, в такъв смисъл и твърдя, че трябва да сме внимателни, когато искаме да наложим морала си на нечовешки същества.
Може би трябва да се замислим и над въпроса заслужава ли си да изнасяме морала си във вида, в който той съществува и ни служи в момента. Толкова ли е съвършен, че на всяка цена искаме да го ‘покажем’ и наложим на други същества? Наистина ли олицетворява това, с което искаме да се представим пред ‘космическата общност’? Съгласяваме се, че на нас ни служи прекрасно, но имаме ли право и да го налагаме и в случаите, когато ние сме страна в отношенията като универсално, абсолютно космическо благо? Така поставен въпроса, поразително ми напомня за културните изложения, които се провеждат на различни места по света, където всяка страна се стреми да се представи с най-ценното си, така както би искала другите да я запомнят и харесат, да покаже това, с което най-много се гордее. И в този смисъл какво ще се представим ние на космическото изложение? Човешкият ни морал като върхово достижение на човешкия вид? Като олицетворение на високите ни морални ценности – справедливост, мъжество, милосърдие… Ако някой поиска моето мнение по този въпрос в качеството ми на един средностатистически представител на човешкия род, бих заложила не на морала, а на етиките ни.
Тук е мястото да изясним как ще разбираме тези две понятия до края на това изложение. Ще използвам разграничението на Андре Конт-Спонвил, който казва следното: „моралът се отнася за Доброто и Злото, разглеждани като абсолютни или трансцедентни ценности; етиката засяга хубавото и лошото като относителни (за даден човек, група, общество…) и иманентни ценности”. По-нататък той обяснява, че и моралът, етиката са „нормативни дискурси, предназначени да ръководят поведението или действията ни, които се различават според регистъра на тази нормативност или, което е равносилно, по съответния статус на ценностите, на които се позовават”. (пак там) Казано накратко: моралът ни отговаря на въпроса „Какво трябва да правим”, а етиката – „Как да живеем”. Това разграничение между двете понятия може да ни бъде много полезно, когато се опитваме да решим какво да покажем на нашия павилион на изложението. Според мен етиката безспорно е по-сполучливия ни избор. Моралът разчита на силата, етиката на красотата. Моралът налага, етиката убеждава. Моралът е назидателен и в известен смисъл отблъскващ, етиката е симпатична и привличаща. Дори да имаме силата, чрез която да наложим морала си, възниква резонния въпрос – редно ли е да го правим? Правилно ли е да налагаме убежденията, начина си на живот и морала си само защото имаме възможността да го направим? И то при положение, че ние не сме засегнати от ‘неморалния’ начин на живот на извънземните. Те нямат ли право да живеят според собствените си норми? Единственото приемливо поведение в такъв случай е ако ще ‘изнасяме’ нещо, ако ще ‘рекламираме’ нещо човешко в космическото пространство, то да бъде етическата ни система. Нека вместо силен морал да изнесем красива етика. Да им покажем какво да желаят, а не какво да си забраняват. Това като че ли е и по-хуманно, и по-справедливо, пък и съвсем морално, а нали точно такива искаме да бъдем и тук на Земята, и там – в другия край на галактиката.
От друга страна, етиките ни не само, че са по симпатични, те са и по-обобщеното понятие. Чисто количествено, когато изнасяме етики, вместо морал, ние показваме повече от себе си, защото в основата на всяка етика като задължителен компонент стои морала, който се надгражда от позитивните етически добродетели.
В заключение нека се ‘върнем’ на Земята и да обобщим казаното до тук. Накрая можем да си позволоим да мислим ‘износът’ на морал или етики в по-общ план – не само като ‘износ’ към Космоса, а като ‘износ’ на морал във всичките му форми и проявление, като среща с другия, при която си обменяме ценности и вкусове. На срещата с другия Цветан Тодоров посвещава цяло изследване: „Завладяването на Америка. Въпросът за другия”, и по-точно на печалната среща преди пет века между испанците и индианците. „Колумб или възприема индианците като пълноценни, равнопоставени нему човешки същества и тогава гледа на тях не само като на равни, но и като на себеподобни, при което стига до асимилационизъм, до наслагване на собствените си ценности върху другите. Или пък изхожда от различието, но то веднага се проявява като превъзходство и малоценност: не се допуска субстанция, която да не е просто несъвършено спрямо мен състояние. Тези две елементарни фигури на опита на другостта почиват на егоцентризма, на отъждествяването на собствените ценности с ценностите изобщо, на собственото аз със света, на убеждението, че света е един”. Твърде жалко би било да не се поучим от тази среща, която историята ни предлага наготово. Макар и много привлекателни за въображението ни, срещите с другия са се доказали като своеобразно изпитание за морала ни и за отношението ни към света. Другият в лицето било то на зелено човече от друга галактика, чужденецът от далечна страна, до болка познатия ни балканец от съседна държава, някой непознат на улицата, съсед, родител или самото ни детето винаги се явяват като потенциални субекти, върху които проектираме начина си на мислене, убежденията, очакванията и най-вече ценностите, закодирани в морала ни. В крайна сметка оказва се, че отношенията ни са борба за налагане на ценности. Няма нищо лошо в това явление стига то да не се изроди във вид, който вече е в противоречие със самия морал в най-общ смисъл. Докато предпочитаме възпитанието пред технологиите, научния напредък или религията като механизми за налагане на дадена морална система, нямаме повод за безпокойство. Докато наблягаме на реклама на етиките ни, вместо на парадиране с морал, можем да сме спокойни, че човешкото ни качество остава наша типична, отличителна характеристика, с която имаме пълното право да се гордеем и към чието опазване трябва да се отнесем повече от отговорно, ако искаме да продължим да бъдем достойни човешки същества.
Обичам да си стоя вкъщи, но не и да се застоявам твърде дълго, защото така започват да ме атакуват странни мисли.
От една страна имаме проблем с подрастващото поколение. С дисциплината, агресията, ценностите. В обществен план е признато това и общо взето всички сме съгласни, че такива явления се наблюдават. Всички сме съгласни и че трябва да се направи нещо. Вероятно учителите трябва да се заемат.
Ако преди две години, когато бях напълно ненаясно с това, което искам да правя със живота си, някой ми беше казал, че две години по-късно не само ще се чувствам прекрасно в ролята на студент, но дори ще се замислям за академична кариера, меко казано не бих го взела насериозно. Но сега ще насоча размислите си не към интересните пътища, по които човек ненадейно може да открие себе си, а към смисъла на това да се занимаваш с научна работа.
По случай 24 май с клуба по гражданско образование, с който работя, организирахме кампания за събиране на книги. Всяко дете от училището беше приканено да дари книга от личната си библиотека. Искахме да дарим събраното на някое селско читалище. Целта на цялото занимание и самата идея, която стоеше зад него, беше стремежа ни да спасяваме българското село с книга. Така си кръстихме и акцията: ‘Да спасим българското село… с книга”.
Днес един преподавател ни каза, че нямало нищо лошо в това, че се притесняваме за такива прозаични неща като изпита, който ни предстои или пък за това как сме се справили с поредната задача. Притеснението било признак за чувствителност, а според него да си чувствителен е хубаво. А дали е така?
Работата ми с еврпейските клубове по гражданско образование засега като че ли върви добре. Дори остана съвсем малко време до края на проекта.
Понякога колегите ми са недоволни от това, че рядко преподвателите ни са на едно и също мнение по различни научни въпроси. И че ни се налага да отговаряме на всеки от тях, съобразявайки се с неговата интерпретация. Това важи с особена сила за изпитите.
