За първи път чух за скаутите, когато бях съвсем малка. От някакъв анимационен филм. Не разбрах много за това с какво се занимават и какво означава да си скаут, освен че правят нещо като излети в планината, където… играят. Имат и някакъв специален изпит-посвещение, чрез който желаещият преминава определени изпитания, след които вече може гордо да носи титлата „скаут”.

Все още не знам много повече за тях, но от няколко години имам честта да познавам съвсем истински скаут от плът и кръв – Йелена. От нейните разкази разбрах едно – да си скаут е много, много забавно! Пътуваш, срещаш се с деца-скаути от всевъзможни страни, играеш и общуваш… Имаш възможност още от малък да станеш част от общност, отворена към света и към другостта в най-различните й форми.

Освен, че често ходят на различни лагери, предимно сред природата в България или в близки и далечни чудни страни (като Исландия например!), това, което наистина обединява скаутите, са общите ценности, които споделят. Особено ме впечатли кодексът им, в който са заложени принципите, които правят от обикновеното дете истински скаут. Скаутите са приятели на хората и животните, винаги са с весел и висок дух, вежливи и етични са и готови да помагат.

Харесва ми това, че такива абстрактни идеи като толерантност, хуманизъм, отговорност към природата успяват да бъдат преведени на децата на разбираем за тях език. Да си добър е лична цел и условие, за да бъдещ част от обществото на скаутите.

Оказва се, че скаутството обикновено се приема или като някакъв съвременен вариант на пионерчетата, или като поредната американска приумица, на която ние с ентусиазъм подражаваме, или дори като някаква секта за деца. Не знам какво точно са правили и се е очаквало от пионерчетата, за да мога да направя сравнение. Възпитаването в ценности на уважение и добронамереност към хората пък изобщо не ми се струва сектантско. А във възприемането на добри възпитателни практики от различни от българската култура (американската или която да е друга) не виждам нищо лошо.

Струва ми се, че скаутството е чудесна форма на извънкласна дейност. Децата пътуват, общуват, откриват, приключенстват… Скауството възпитава и създава незабравими спомени. Мисля си, че няма никакво значение как го наричаме, но би било хубаво ако повече родители знаят за него и за възможностите, които то предлага, за вълнуващо и интересно детство. Представям си порастналия скаут като отговорен, активен  и добър човек. Частица от будната съвест на всяко гражданско общество.

Ако ви е интересно да разберете повече за скаутите и за един конкретен скаутски клуб, разгледайте сайта „Кафяв мечок“ – клубът на Йелена, където ще можете да прочетете повече за приключенията им и малко за философията им.

Както си личи от последните постове, от едно известно време ми е много интересно да се занимавам с проблемите на толерантността. Очевидно е, че в обществото ни нараства напрежението между представители на различни етноси и религии.

Това ме тревожи. Много искрено и много лично ме тревожи. Защо се случва така точно сега? Когато перспективите пред обществото ни са то да става все по-шарено. Когато толкова българи пътуват все по-често извън страната, „виждат свят” както се казва, събират впечатления, опитват от живота в мултикултурна среда… Толкова неприятно и тъжно е да чувам всякакви расистки и ксенофобски изказвания от най-близки хора, от напълно непознати – също. Като зараза пълзят и се разрастват такива настроения сред бедни и богати, образовани и необразовани, млади и стари.

И така, обзета от такива размисли и тревоги, реших да направя за себе си малко, скромно и непредставително изследване с деца в начално училищна възраст, за да видя това безценно качество толерантност, за което се говори толкова много в теория на възпитанието, има ли го, няма ли го сред малките ученици.

Изследователският метод, с който си служих, беше интервюто, в което използвах снимки на деца от различни раси, етноси и религии. Задавах различни въпроси свързани със децата на снимките.

С изненада установих, че предварителните ми очаквания са били малко по-черногледи, отколкото е трябвало. Интерпретацията ми на получените данни може да се обобщи така: изследваните четвъртокласници са любопитни, добронамерени и отворени за контакт с хора от различни националности, раси, етноси и религии, но са обременени с изключително много предразсъдъци по отношение на всички различни от тях хора.

Оказа се, че когато става въпрос за желание за контакт и общуване, учениците демонстрират най-голям интерес към деца от различни раси и етноси. Малко по-резервирани са към деца с различна религиозна принадлежност. Като цяло, заявяват добронамереността си към хора с различия.

Предразсъдъците обаче по отношение на интелекта и склонността към криминални прояви също проличаха много силно в изследването. Според интервюираните четвъртокласници най-умни са хора от европейдната раса, които не се различават видимо от българите, а най-склонни да извършат престъпление са хора от негроидната раса и такива, които изповядват мюсюлманска религия. Мисля, че тези резултати от изследването са повече от обезпокоителни.

Разбира се, изследването не е представително и не могат да се правят никакви генерални заключения от него, но все пак получените резултати до някаква степен потвърждават очакванията ми.

Точно както възрастните все очакват не от някой друг, а именно от„циганите” да им дойдат всички беди като например обирането на чантата в трамвая, измамите на пазара или улицата, така и децата знаят в кого първо ще се усъмнят. Обикновено това e някой различен от тях с по-тъмна кожа или по-странно облекло, защото бяло, християнско дете от сравнително заможно семейство едва ли би извършило нещо подобно.

Интересно е, че в нито един от случаите, децата не обясняват тези си съмнения директно с расата, етноса или религията, към която принадлежи обектът на тяхното подозрение. Винаги се прилагат аргументи като: „изглежда ми беден, такива хора са по-склонни да извършат кражба”.

Интелектът също се свързва с определена раса и етнос. Само че в този случай расата e „нашата”, добрата стара европейдна бяла раса.

Не по-малко любопитен и важен ми се стори и фактът, че винаги, когато децата бяха молени да идентифицират определени различия, те винаги го правеха с видимо притеснение и колебание. Дали това е добре? От една страна е добре, че внимават при изказванията си да не обидят някого (до къде само е стигнала политическата коректност…), но от друга… фактът, че се колебаят дали е редно просто да идентифицират и вербализират дадено различие, е индикатор за това, че тези различия са натоварени с негативен смисъл в съзнанието на децата, а това вече в никакъв случай не е явление, което трябва да ни радва.

В крайна сметка се оказа, че изследваните малки ученици са толерантни, но само донякъде. В мисленето им вече са формирани редица негативни стереотипи, чрез които възприемат различните хора и конструират поведението си спрямо тях. Съществува трудно преодолимо и натоварващо противоречие между добронаремереността на децата към различните раси, етноси и религии и предразсъдъците, чрез които мислят за носителите на тези различия.

А защо въобще го има това противоречие? От къде идва то?

Пак съм склонна да обвиня възрастните. От къде другаде децата да наследят такива стереотипи в мисленето, ако не от възрастните.

Като човек, занимаващ се с педагогика, накрая все отправям поглед към възможните решения. Как да направим така, че децата ни да бъдат толерантни, а в обществото ни да цари търпимост към различните?

• · Сигурно е добре да им осигуряваме колкото е възможно повече възможности за срещи с различни култури. Непосредственият контакт и общуване с различни от теб и от обкръжението ти хора е безценна възможност да започнеш да възприемаш другия като много подобен на теб, много приличащ на теб и толкова близък, колкото е възможно да ти бъде близко друго човешко същество;

• · Нека учителите пълноценно използват възможностите, които предлага образователното съдържание, за формиране на положително отношение, познаване и разбиране на най-различни култури, съществуващи по света. Те могат да бъдат толкова любопитни и чудновати за малкия ученик, че лесно да намерят място с детското му сърце;

• · Никак не е трудно децата лично да се запознаят и с различни хора от далечни, тайнствени земи, без да правят нито крачка извън страната ни. Тях ги има тук, на наша територия. Само колко положително възпитателно въздействие би имало това върху децата!

Определено има какво да се направи! Малките ученици са възприемчиви и добронамерени същества. Лошото е, че и ние възрастните не сме такива. Или поне доста голяма част от нас не са.

В крайна сметка каквото и да си говорим, каквито и хитри решения да предлагаме, няма никаква надежда те да дадат резултат, докато не пожелаем резултати в това отношение. Не е възможно успешно и ефективно да възпитаме децата си в толерантност към различните, ако самите ние не сме такива и ако не виждаме неотложната необходимост от търпимост, разбирателство и гражданска солидарност между всички слоеве на обществото ни. Когато тази цел се превърне в искрена и лична мисия на всеки един от нас, има надежда, че отношенията, основаващи се на толерантността и разбирателството, ще станат факт в личния и обществения ни живот.

Най-често дискриминирани малцинствени групи

Доскоро не бях чувала за Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността. Такава комисия съществува от 15 години и една от задачите й е да прави мониторинг на страните от ЕС и да изготвя доклади за расизма и нетоларантността в отделните държави. До този момент за България са изготвени 4 доклада (от 1998г. до 2009г.). Беше ми много интересно какво е констатирано за нашата страна, затова внимателно прочетох докладите и направих опит да проследя развитието на отделните регистрирани от комисията проблеми през годините. Текстът е малко дългичък, но за мен много интересен. За повечето от нещата избщо не знаех, а за друга част само бях подозирала.

Приятно четене!

Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността регистрира разнообразни форми на нетолерантност и дискриминация по отношение на различни групи в българското общество. Най-чест обект на дискриминация се оказват малцинствените групи, отграничени по етнически, респ. по национален признак като  роми, турци, македонци, помаци и мигранти.

Роми

Информацията по отношение нарушаване правата на ромското население остава относително непроменяща се във всички доклади, въпреки усилията на българските власти, отбелязани от Комисията. Основните проблеми са слабата интеграция на българските граждани от ромски произход на всички равнища на социалния живот. Ромите не заемат управленски постове на национално равнище, слабо участват в политическия живот на страната, нямат представителство в медиите, ромските деца учат в до голяма степен фактически сегрегирани училища, има проблеми и по отношение на заетостта. Въпреки приетите редица планове и програми за интегриране на ромското население, то и към днешна дата остава до голяма степен невключено в обществения живот на страната и неприето от мнозинството граждани от български етнически произход.

Турци

В първите доклади на ЕКРН се изразява загриженост относно отношението и положението на турското население в българското общество. Констатира се съществуването на отделни политически кампании, насочени директно срещу турския етнос, опити на някои политически партии да отнемат правото на двойно гражданство на турското население, наличието на специални военни поделения, в които са изпращани само лица от турски и ромски произход, слабо представителство на високо управленско равнище. В докладите от 2004г. и особено 2009г. Комисията отбелязва съществените положителни промени, настъпили по отношение на турското население. Представители на турския етнос заемат високи ръководни постове на национално равнище, военните поделения за роми и турци са закрити, в училище се изучава и майчин турски език и като цяло има много по-редки случаи на нарушаване на правата на турското население. Остават проблеми във връзка с проявата на нетолерантно и дискриминационно отношение към турците и по-ниското им образователно равнище от средното за страната. Затова в последния си доклад Комисията препоръчва на българските власти да предприемат мерки за решаването на посочените проблеми, особено такива за борба с всички форми на дискриминация спрямо турското етническо малцинство. С тревога се подчертава и съществуването на крайна националистическа партия, чиито политически послания са насочени срещу турското население и подбуждат към етническа омраза и нетърпимост.

Македонци

Македонците са друга малцинствена група, на която ЕКРН обръща специално внимание във всеки от докладите си. Забележките са насочени главно към изострените отношения на тази етническа група с властите и ограничените им възможности за сдружаване. Подчертава се и негативното отношение на медиите към македонското население в България.

Помаци

ЕКРН докладва за случаи на дискриминация и нетолерантност към помаците. Това са български мюсюлмани, които се самоопределят като помаци и които често са обърквани с българските турци заради религията, която изповядват. Комисията съобщава, че техните проблеми са в областта на образованието и заетостта и в слабото представителство в социалния, икономически и политически живот.

Мигранти

Според докладите на ЕКРН, специфична уязвима група, подлагана на дискриминация, са мигрантите. Обикновено това са граждани на по-бедни страни, които традиционно са изложени на прояви на расизъм, дискриминация и сходни нарушения.

Законодателство

Международни правни инструменти

Чрез всеки доклад ЕКРН препоръчва на България да ратифицира различни международни документи, които уреждат правата на гражданите на страната, както и статута и правата на различни етнически групи и имигранти. Таблица 1 показва документите, които се препоръчват на България във всеки следващ доклад. С по-удебелен шрифт са тези, които към днешна дата все още не са подписани.

Българските власти аргументират отказа си за ратифициране на Европейската харта за регионалните малцинства и езици с факта, че тя противоречи на българското законодателство, според което официалният език в страната е само един – българският. Протокол 12 към Европейската конвенция за правата на човека не е подписан, защото се счита, че разпоредбите в него се уреждат чрез приетия Закон за защита от дискриминация. Международна конвенция за защита на правата на всичките работници мигранти и членове на техните семейства не се ратифицира с обяснението, че българската държава изчаква официална позиция на ЕС и тогава ще прецени дали да ратифицира този документ. Подписването на останалите международни инструменти, отнасящи се до статута и правата на чужденците в България, не е отказано, нито е даден срок, в който те ще бъдат приети.

Конституция

В доклада от 1998г. ЕКРН отбелязва редица членове от Конституцията като „релевантни” по отношение на толерантността към различни етнически и религиозни групи. Такива са:

• 6 (2) Всички граждани са равни пред закона;
• 5 (2) Разпоредбите на конституцията имат непосредствено действие;
• 5(4) Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство;
• 36 (2) Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на български език да изучават и ползват своя език;
• 54(1) Всеки има право да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност.

В доклада от 1998г. обаче са посочени критики към три отделни области в конституционното право, които се проследяват във всички следващи доклади. Те са: Законът за вероизповеданията, Законът за политическите партии и отделни формулировки в Конституцията на България.

• Правото на свобода на вероизповеданието

В първия доклад на ЕКРН не са посочени определени критики към Закона за вероизповеданията от 1949г. освен тези, че той е прекалено остарял и може би прекалено рестриктивен. Докладът от 2000г. потвърждава констатацията, че законът е твърде рестриктивен и че трябва да се даде възможност свободно да се регистрират различни религиозни общности. През 2002г. новият Закон за вероизповеданията вече е факт. Чрез него се дава възможност да се регистрират различни религиозни общности, но само такива, които не застрашават националната сигурност. Това уточнение е критикувано в следващите два доклада на ЕКРН с аргумента, че то противоречи на Европейската Конвенция за правата на човека, която осигурява правото на свободен избор на вероизповедание, стига дадената организация да не застрашава обществената безопасност, обществения ред, здраве и морал и другите права на гражданите. Въпреки това Комисията отбелязва, че приемането на новия закон е стъпка напред в осигуряването на религиозна свобода в страната.

Като цяло ЕКРН констатира, че към днешна дата в България свободата на вероизповедание е удовлетворителна, но има още какво да се направи от българските власти за нейното гарантиране.

• Закон за политическите партии

Критиките към България в тази сфера са отправени към два члена от Конституцията: 11(4) Забранява се образуването на партии на етническа, расова или религиозна основа; 44(2) Забранява се съществуването на организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаването на правата и свободите на гражданите. Критиките към тези законови разпоредби започват още с първия доклад и  продължават до последния. В тях се посочва, че тези членове са прекалено ресртриктивни и позволяват да се тълкуват различно, което създава възможност да се прилагат избирателно. Например, Движението за права и свободи, което е сдружение на етнически принцип, все пак се регистрира с уговорката, че в него не членуват представители само на един етнос. На други подобни сдружения обаче първоначално е отказана регистрация, а по-късно все пак са получили такава. ЕКРН препоръчва тези членове от закона да бъдат променени така, че да не нарушават правото на сдружаване на гражданите и да не се позволява различното тълкуване на закона. Според докладите, действащите законови разпоредби възпрепятстват не само сдружаването на хора от различни етноси в политически партии на религиозен и етнически принцип, но и правото им да се сдружават по каквито и да било други причини. Това се тълкува като дискриминация. ЕКРН препоръчва намирането на решение на този проблем във всеки пореден доклад.

• Формулировки в конституцията на България, създаващи възможност за дискриминация

Първият доклад посочва, че според Конституцията на България чуждестранните граждани, пребиваващи в България, имат всички права и задължения, регламентирани от Конституцията, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство. В същото време такива важни текстове, които регламентират равенството пред закона, се отнасят за „гражданите” на България. По този начин се разграничават български от небългарски граждани и се оказва, че небългарските граждани всъщност не са защитени от прояви на нетолерантност и дискриминация. Тези особености на закона се изтъкват във всички доклади. В последния от 2009г. ЕКРН се одобрява действията на българските власти във връзка с внесените уточнения на понятието гражданство в Конституцията, което се разбира не като българско гражданство, а като всички хора, за които важи Конституцията на България. Въпреки това, Комисията продължава да настоява, че „граждани” трябва да бъде заменено с „всички”, за да се премахне всякаква възможност за интерпретиране на закона и за опасност от дискриминация на небългарските граждани.

Наказателно право

ЕКРН докладва за проблеми и по отношение на наказването на престъпление с расистка или ксенофобска мотивировка. Действащият Наказателен кодекс забранява подбуждането към расова дискриминация, насилието с расистки подбуди и проповядването на омраза на религиозна основа. Проблемът идва от това, че по тези членове на НК няма нито една произнесена присъда. Този факт се отбелязва в доклада от 1998г. и продължава да се напомня във всички доклади след това. ЕКРН препоръчва следните мерки:

• Към Наказателния кодекс да се добави разпоредба, която изрично да постановява, че расистка мотивация при всяко обичайно престъпление е утежняваща вината обстоятелство. (В продължения на повече от 10 години българските власти не взимат под внимание тази препоръка, изтъквайки факта, че няма законови основания за това);
• Българските власти да публикуват точни данни и статистики за престъпленията с расистка и ксенофобска мотивировка (регистрирани в полицията престъпления на основа на расизма и ксенофобията; броят на заведените дела; причините за извършените престъпления; изходът от заведените дела). Официалната позиция на българските власти по този въпрос е, че в България престъпления, мотивирани от расистки подбуди, почти няма или ако ги има те са твърде малко.);
• Да се осигури обучение на държавните служители (полицаи и съдии), за да се изяснят по-добре проблемите на расизма и нетолерантността и нуждите от мерки за борба с тези явления;
• Да се насърчават потърпевшите да подават оплаквания.

По всички тези въпроси не се предприемат мерки. Все още на държавно равнище в България не се признава наличието на расизъм, ксенофобия и прояви на нетолерантност и подбудени от тях престъпления, въпреки че докладите на различни НПО и констатациите на ЕКРН предупреждават за такива.

Гражданско и административно право

В първите два доклада на ЕКРН се отбелязва, че в българското законодателство няма специален закон, който да урежда правата на гражданите и да ги защитава от различни форми на дискриминация в социалната сфера. Посочва се, че единствено някои членове на Трудовия кодекс и на Закона за пребиваване на чуждестранни граждани частично засягат въпросите за нетолерантност и дискриминация в социалната сфера. На България се препоръчва да приеме закон, който детайлно да урежда тези въпроси. През 2003г. е приет Закон за защита срещу дискриминацията, което е отчетено и оценено положително от Комисията в докладите от 2004г. и 2009г. Представено е наблюдението, че законът не само урежда въпросите за защита срещу дискриминация  в социалната сфера, но че той вече реално се прилага и има осъдени лица по него. В последния доклад се препоръчва властите да продължат да информират широката общественост за съдържанието и обхвата на закона и да засилят първоначалното и вътрешно обучение по въпросите на расовата дискриминация и по-специално по разпоредбите на закона.

Специализирани органи за борба с расовата и етническа дискриминация и нетолерантност

В доклада от 1998г. ЕКРН препоръчва на България създаване на специализирани органи, които да се занимават с проблемите на расизма и нетолерантността. В него се посочва, че още през 1993г. Комитетът за правата на човека е препоръчал на България създаването на институция от типа на Омбутсман, която да разглежда и да придвижва случаи на някакъв вид дискриминация. ЕКРН се присъединява към това предложение, което повтаря отново в доклада от 2000г. През 2003г. е създадена такава институция. Мнението на ЕКРН е, че широката общественост трябва да бъде запозната с функциите и с възможностите, които предлага тази институция на всеки гражданин.

В доклада от 2000г, се съобщава за съществуването на специализиран орган към Министерски съвет от 1997г. (Национален съвет по етническите и демографските въпроси), който отговаря за координиране на действията между отделните институции и изработването на политика срещу нетолерантността и различните форми на дискриминация. ЕКРН поощрява съществуването на такъв орган, но подчертава, че той не е достатъчен, тъй като няма функции да разглежда отделни жалби на граждани и да санкционира нарушителите на правата на гражданите. В доклада от 2004г. се констатира, че НСЕДВ не разполага с достатъчно ресурси и действа неефективно при консултирането на правителството относно политиката, която се води за интегриране на различните етноси и борба с расизма, дискриминация, ксенофобията и нетолерантността. Последния доклад отбелязва трансформирането на НСЕДВ в Национален съвет по етнически и демографски въпроси, към който са създадени: дирекция „Етнически и демографски въпроси” и специализирана Комисия за интеграция на ромите. Функциите на този орган отново са консултативни и една от задачите му е да работи по интегриране на ромите. ЕКРН съветва функциите на НСЕД да бъдат по-добре дефинирани, за да се знаят и да бъдат ясни неговите отговорности.

От последния доклад става ясно, че в България вече действа специализирана Комисия за защита от дискриминация, чиято функция е да разглежда жалби на граждани и да налага наказания на нарушителите по вече приетия Закон за защита от дискриминацията. ЕКРН отбелязват реалните резултати от работата на комисията, която е разгледала множество случаи и санкционирала нарушителите за различни прояви на дискриминация в социалната сфера. Отбелязва се, че гражданите се обръщат предимно към Комисията за защита от дискриминация, а не към Съда, поради по-бързото разглеждане на отделните жалби. Предвижда се и откриване на местни служби на КЗД. На България се препоръчва тази комисия да разшири състава си поради очевидната натовареност и невъзможност за обработи всички жалби, които са подадени до нея.

Като цяло, България се съобразява със съветите на ЕКРН по отношение на специализираните органите за борба с дискриминацията и нетолерантността, създавайки Национален съвет от етнически и демографски въпроси (стратегически функции), Комисия за защита от дискриминация (наказателни функции) и Омбутсман (координатор между отделните институции) на България.

Приемане и статут на лица, нямащи българско гражданство

С подобряването на икономическото състояние на България, все повече чуждестранни граждани търсят убежище в страната, кандидатствайки за статут на бежанци. ЕКРН започва да докладва за този проблем в докладите си от и след 2000г. Едва в началото на настоящето десетилетие България вече има закон, който да урежда статута на бежанците. Преди това единственият орган, който се е занимава с лицата, търсещи убежище в страната, е било Националното бюро за териториално убежище и бежанците (НБТУБ), чиято основна дейност е била повишаване осведомеността и готовността на българската общественост да приеме по-голям брой лица, търсещи убежище. През 2002г. се приема Закон за убежището и бежанците, който налага създаването на Държавна Агенция за бежанците. Тази агенция започва да се занимава с процедурата по предоставяне на убежище, която преди това е била в компетенциите на Гранична полиция. Законът за убежището и бежанците регламентира и самата процедура по предоставяне на убежище. Тя включва следните етапи.

Когато чуждите граждани навлязат на територията на страната, Гранична полиция ги насочва към Държавната агенция за бежанците, която ги настанява в някой от центровете за лица, търсещи убежище (които към 2009г. са били два: в София и в Баня, предвижда се изграждане на трети на границата на България с Гърция и Турция). Те престояват в тези центрове докато се разглеждат молбите им за статут на бежанци. Съществуват и центрове за задържане на бежанци, в които се приемат граждани, които ще бъдат експулсирани от страната.

Основните критики към България в последните два доклада са, че има случаи, при които кандидатстващите за убежище са изпращани направо в центровете за задържане и престояват там в продължение на месеци вместо да бъдат настанявани в центровете за лица, търсещи убежище, или в частни квартири. Това противоречи и на българските закони, и на европейските практики. Българските власти обясняват този факт с малкия капацитет на центровете за настаняване. Освен това на България се препоръчва да подобри материалните условия в центровете за бежанци и да не задържа лицата, търсещи убежище, повече време отколкото е законовия срок. Една от най-сериозните критики е, че държавата не осигурява на кандидатите за статут на бежанци юридическа защита. Такава те получават такава само от неправителствени организации. Има информация и за отделни случаи на дискриминация и грубо отношение от страна на самите служители в центровете за настаняване и задържане.

В доклада от 2009г. ЕКРН отбелязва положително приемането на нов Закон за убежището и бежанците от 2007г. Той съответства на европейските директиви по проблемите на бежанците. Положително се оценява и Националната програма за интеграция на бежанците, приета през 2005г., която, освен всичко друго, предлага курсове за езиково обучение и помощ в областите на образованието, здравното осигуряване и професионалното обучение.

Правораздаване

Във всеки свой доклад за България ЕКРН съобщава за проблеми по отношение на достъпа на граждани до юридически съветник и независим медицински преглед при задържане. Независимо, че българските закони предвиждат назначаване на служебен адвокат на всички задържани граждани, които не могат да си позволят такъв, практически те не винаги получават правна помощ в определения срок като това важи с особена сила за представители на ромския етнос. В доклада от 2009г. ЕКРН отчита приемането на Закон за правната помощ, 2006г. и създаването на Национално бюро за правна помощ, което организира правна помощ и предоставя адвокатски съвети. Също така води Национален регистър за правна помощ (НРПП) на адвокатите, определени да осъществяват правна помощ по съдебни райони на съответните окръжни съдилища. Тези мерки са оценени като положителни от ЕКРН, но на българската държава продължава да се препоръчва  подобряване на достъпа до правосъдие на всички български и чуждестранни граждани.

Обществен живот

Образование и обучение

В сферата на образованието също се наблюдават прояви на различни форми на дискриминация, нетолерантност, расизъм и ксенофобия. Най-засегнати в това отношение са ромите.

ЕКРН препоръчва образованието и възпитанието на децата да бъде в духа на човешките права и толерантността, в учебните програми по различни учебни предмети да бъдат включени теми, представящи културата на различни народи и етноси, а учениците, чиито майчин език е различен от българския, да бъдат обучавани допълнително, за да усвоят и българския език. Препоръчва се и специално обучение за родителите, чрез което те да разберат ползите от възпитаване на децата в дух на толерантност към различните. Във времето след първия доклад на ЕКРН са взети определени мерки по изброените въпроси. В следващите доклади не се повдигат отново тези въпроси.

Най-сериозни забележки във всички доклади са отправени по отношение на образованието на деца от ромски произход. Очертават се два основни проблема: фактическа училищна сегрегация и неоснователното настаняване на ромски деца в специализирани учебни заведения. Българските закони забраняват училищната сегрегация и на различните управленски органи им се вменява задължението да се борят срещу такива явления, на практика обаче училищната сегрегация съществува и е отбелязвана във всеки доклад на ЕКРН. Съществуват програми, които предвиждат „извеждането” на ромските деца от кварталите, в които живеят, за да учат в училища, заедно с деца от българския етнос. Те обаче са оценени като не особено ефективни, тъй като, основно по социалноикомонически причини, постепенно училищата, посещавани от ромски деца, се напускат от българските, което отново води до обособяването на „ромски” и „български” училища. ЕКРН препоръчва и мерки за незабавно извеждане на неоснователно настанените ромски ученици в специализирани учебни заведения за деца с някакъв вид физически или психически проблеми. За тази цел трябва да се направи оценка на състоянието им от специалисти. Друга причина за този проблем е, че родителите роми доброволното изпращат децата си в специализирани учебни заведения поради различните социални придобивки като храна, транспорт и т.н. ЕКРН препоръчва да се предприемат мерки за повишаване на общественото съзнание с оглед на неблагоприятния ефект, който подобен избор може да има върху децата в дългосрочен план.

В доклада си от 2009г. ЕКРН констатира, че въпреки волята на властите за справянето с расовата дискриминация в сферата на образованието, постигнатите резултати са незадоволителни. Множеството приети програми и планове за действие не са довели до решаване на проблемите, а те са: Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства (2004); План за действие за Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество (2006); Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006-2015); План за действие на изпълнение на програмата „Десетилетие на ромското включване”.

ЕКРН многократно  препоръчва на българските власти:

• Да се води статистика (каквато в момента няма) за положението на ромските ученици с оглед вземането на дългосрочни решения (каквито в момента също няма) за тяхната ефективна интеграция;
• В сферата на образованието да се включат специалисти от ромски произход за улесняване интеграцията на ромските ученици;
• Да продължават да се обучават учители за работа в мултикултурна среда;
• Да се засили сътрудничеството с ромските НПО и да се координират действията на различните органи за по ефективно прилагане на всички планове и стратегии за интеграция на ромите;
• Да се насърчава включването на ромските деца в обикновени училища, където те да се обучават заедно деца от българския етнос.

За съжаление, с малки изключения, тези препоръки не се взимат предвид и ЕКРН продължава настоятелно да ги повтаря във всеки следващ доклад, а фактическото задълбочаване на разделението между българския и ромския етнос продължава да нараства.

Заетост

В областта на заетостта, подобно на сферата на образованието, най-дискриминираната група отново са ромите. Въпреки че няма официална статистика за относителния брой на безработните лица от ромски произход, според данни на ЕКРН без работа са между 80%-90% от ромите, а в някои региони и над 90%. Основните причини за това, изтъквани от властите, са ниската квалификация и различната „култура на работа” на ромите. Според ЕКРН основна причина е и дискриминацията към този етнос при наемането на работа и при възможностите за кариерно израстване. Във докладите си до 2009г. Комисията препоръчва на българските власти да увеличат усилията си за осигуряване на професионално обучение на ромите и да следят отблизо положението във връзка с дискриминацията в сферата на заетостта, предприемайки мерки за предотвратяване и наказване на всички прояви на дискриминация в тази област. В последния доклад от 2009г. са оценени положително усилията на българското правителство да интегрират ромите в сферата на заетостта чрез различни социални програми (например:  Национална програма за ограмотяване и квалификация на ромите, 2006г.) или създаването на Съвет за интеграция на ромите към Министерството на труда и социалната политика. Според българските власти предприетите мерки дават резултати, но ЕКРН отново повтаря препоръките си към България от първите три доклада (изброени по-горе) и добавя още няколко: българските власти да проследят последствията от измененията в Закона за социалното подпомагане, предвиждащ ограничаване на срока, през който се отпускат социални помощи за безработни лица на 18 месеца, и ако те са негативни той да бъде удължен; да се събират данни за броя на незаетите роми, на базата на които да се взимат дългосрочни решения; да се предприемат кампании за запознаване на работодателите с детайли по Закона за защита от дискриминация, за да не се допуска неговото нарушаване от незнание.

Медии

По отношение на медиите към България не са отправяни сериозни забележки. Още в първия си доклад за България ЕКРН констатира, че в страната действа Закон за радиото и телевизията и регулаторен орган, следящ за спазването на закона: Национален съвет за радиото и телевизията, който по-късно е трансформиран в Съвет за електронни медии. Законът не допуска прояви на расизъм, ксенофобия, нетолерантност и различни форми на дискриминация в медиите, но в първите си доклади ЕКРН съобщава за отделни предавания и статии в печата, които внушават негативно отношение към различни малцинствени групи. През 2004г. Комисията отбелязва, че отделните прояви на нетолерантност в медиите са станали по-редки и положението като цяло се е подобрило. В същото време в последния доклад се отправя сериозна забележка за все по-честите расистки, ксенофобски и антисемитски изказвания в предавания на един определен телевизионен канал и то от страна на представители на политическа партия, спрямо които регулаторният орган не е взел ефективни мерки, макар и самите лица да са осъждани няколко пъти за обидни изказвания. Друга забележка е липсата на достатъчно програми на отделни малцинствени групи в медиите и на представителство на лица от ромски произход в Съвета за електронни медии. За такива програми лиценз издава СЕМ. Като цяло ЕКРН приветства засилените действия за саморегулация от страна на медиите и усилията им по отношение на етническата и религиозна толерантност и препоръчва да се санкционират всички служители в медиите, които подбуждат към расова омраза, както и да бъдат проведени обучения с всички лица, работещи в медиите по проблемите на расовата и етническата дискриминация и нетолерантността.

Изостряне на общественото съзнание

В първия доклад на ЕКРН се отчитат прояви на нетолерантност към различни малцинствени групи в страната макар и те да не са масово явление. Според Комисията, за засилването и изострянето на тези явления главна роля имат крайните изказванията на някои политици и медиите. На българските власти се напомня, че именно те налагат тона на обществената дискусия, затова трябва да бъдат достатъчно внимателни и отговорни в изказванията си, а на медиите – че трябва да виждат ролята си на средство за изостряне на общественото съзнание за приноса на малцинствените групи към обществото и за правата и задълженията на всеки негов член. Във следващите си доклади ЕКРН подчертава, че сред българските граждани преобладава убеждението, че те са част от толерантно общество, в което няма етнически или религиозни конфликти. Само по себе си това убеждение е оценено като положителен феномен, който би помогнал за бъдещо решаване на проблемни явления като миграцията например. В същото време обаче в докладите се изразява загриженост от факта, че в българското общество все пак има прояви на нетолерантност, расизъм, ксенофобия и предразсъдъци към различни малцинствени групи. Това са проблеми, за чието решение е важно изострянето на общественото съзнание, а липсата на широк обществен дебат, само ще ги задълбочи. Затова в последните си два доклада ЕКРН препоръчва на българските власти да организират кампании за повишаването на общественото съзнание по въпросите на расизма и нетолерантността, в които активно да се включат различни НПО, гражданското общество, представители на етнически и религиозни малцинства и държавни органи като Комисията за защита от дискриминация.

От анализа на четирите доклада на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността за България, изготвяни през последните дванадесет години и сравнението между тях може да се направят следните обобщения за проявите на расизъм и нетолерантност в страната:

1.  В България най-често дискриминацията се осъществява на етнически принцип и засегнатите групи са етносите на ромите, турците, македонците и помаците. Има прояви на нетолерантно отношение към мигрантите и различни религиозни общности. През изминалите години са взети политически мерки за разрешаването на проблемите главно за турското население, мигрантите и донякъде за религиозните общности. Останалите малцинствени групи продължават да бъдат дискриминирани по различни начини въпреки полаганите усилия от страна на властите.
2. По отношение на гражданското законодателство и създаването на специализирани органи за борба с расизма и нетолерантността също за предприети относително работещи действия, за разлика от сферата на наказателното право, международните договори и някои промени в Конституцията, при които българската държава отказва да направи решителни промени.
3. В редица сфери на социалния живот, като образование, заетост и медии, също са регистрирани (макар и малко на брой и скрити)  прояви на расизъм, нетолерантност и дискриминация. Неизменно най-засегнати в тези области са етносите на ромите и турците. На българските власти многократно са препоръчвани вземането на различни политически мерки, чрез които да разрешат констатираните проблеми, за съжаление с една част от тях различните български правителства отказват да се съобразят, което закономерно води до бавен напредък в тази област.
4. Най-голямо предизвикателство си остава интеграцията на ромите и включването на различните политически и икономически имигранти в българското общество, а за да се случи това е необходима ефективна работа не само от страна на властите, но и с помощта на всеки български гражданин.

В заключение, изострянето на съзнанието за проблемите на расизма и нетолерантността е крачката, без която успешното реализиране на интеграционните процеси не би било възможно. Добрата новина е, че информирането ни по тези въпроси и разпространяването на наученото е изключително лесна задача, която опира единствено до наличие на добро желание и гражданско съзнание.

Родена съм и съм израснала в район на страната, за който може да каже, че е сравнително еднороден от гледна точка на етнически състав. Хегемонията на българския етнос е  нарушавана единствено от наличието на ромски, но тяхната неинтегрираност създава усещането (поне на мен), че все едно изобщо ги няма. Нямам го опита, който повечето хора от другите части на страната имат – съвместно съжителство със сравнително различни култури. Смятам, че това по-скоро ме е ощетило. Не че съм се формирала като нетолерантен човек, но със сигурност съм много по-неграмотна по отношение комуникацията с „различните“ хора във всеки смисъл, който се влага в това понятие.

Може да се каже, че това лято за първи път опитах от живота в културно разнородна среда. И ми хареса, определено ми хареса Възможността да видиш света  през други очи, през призмата на чужди традиции, да усетиш света чрез чужди сетива е интересно преживяване, което обогатява човек. Променя чувствителността му и го прави малко по-възприемчив и отворен към многообразието и шаренията на света.

Трябва да си призная, че много се радвам на  перспективата, която стои пред българската държава и общество. Като част от ЕС и като късче от света, подвластно на такъв световен процес като глобализацията, рано или късно в страната ни ще стане много (още по) пъстро и шарено. То вече се и случва. Почти няма клас, в който съм влизала, без няколко деца от азиатски, арабски или някакъв друг произход. А някои дори тъкмо са пристигнали в страната и са в процес на първоначална адаптация – учат български език, свикват с новата среда. В такива случаи винаги се сещам за моите племенници, които бяха поставени в същото положение преди няколко години в Испания. Учене на езика, свикване с местните традиции, опознаване и адаптиране към местния начин на живот и култура. Беше им трудно, няма две мнения по този въпрос. И продължава да им е трудно. По-интересното за мен в този случай е отношението на испанците. Те просто са свикнали с явлението. Няколко поколения са свикнали с него, затова системата за интегриране на чужденците си работи, а хората просто си живеят живота си без излишни драми. Но да се върна на въпроса…

Да, трансформации ще има. В обществото ни ще се интегрират представители на най-различни националности, етноси и култури. Те ще трябва да се адаптират към нас, но и ние щем не щем ще трябва да се научим да живеем с тях. Това никога не е лек процес. Особено за някои определени типове хора, които се страхуват от загуба на национална идентичност и всички близки до този проблем. Обаче се надявам, че тези като мен, които нямат нищо против да им е шарено, да са повече, за да няма ненужни драми.

Независимо дали ни харесва или не, тази перспектива си е съвсем реална и освен ако не се случи нещо непредвидено, тя малко по малко ще си се превръща в реалност. Леко притеснителното в слчая е, че ние (за разлика от испанците) изобщи не сме готови за това, а не съм сигурна, че правим кой знае какво, за да се подготвим. От педагогическа гледна точка тук ме интересува, от една страна въпросът за готовността на хората да посрещнат и да участват в тези процеси и от друга страна – какво се прави по отношение на така нареченото „интеркултурно“ възпитание. Т.е. как подготвяме децата си за тази нова ситуация, в която те ще трябва да живеят.

Все още нямам отговор на този въпрос, но ми е изключително интересно да го потърся. За щастие специалността и етапа, на който съм от следването ми, ми дават прекрасна възможност да си ги ровичкам тези и подобни въпроси. Докато още ме държи вдъхновението ми, ще започна с изследване на равнището на формирана толерантност към „различните“ на малките ученици в началното училище. Ще опитам да го направя в училище с разнороден етнически състав на учениците. Имайки предвид и тенденцията в обикновените училища да учат все повече ученици със специални образователни потребности (ето и още едно измерение на различността), смятам че резултатите от изследването ще бъдат много любопитни.

Когато е готово, ще споделя резултатите тук. Силно се надявам, че ще има какво да се обсъжда по тях. Пожелайте ми успех!

С намигване към Петьо и Марти, Валя и Венци

Краят на пролетта, началото на лятото е. Почти краят на учебната година. Настроението е приповдигнато и вече ваканционно. Заминаваме на двудневна екскурзия. Предвкусва се голям купон. И няма как иначе да бъде, нали сме се събрали все най-готините, а и даскалките са обещаващ екип, едва ли ще са пречка за забавлението ни.

Започваме да се събираме към 7:00ч. сутринта пред училището, от където потегляме с автобус към Габрово, а после Трявна. Времето е готино. Натоварваме се до към 07:30ч. и тръгваме. Голяма врява е в автобуса. Добре се наредихме – девети и десети клас са по-напред, а 11 – на най-веселото място, в дъното на автобуса. Какво пиене ни чака довечера… ще разкъртим хотела!

Почва да става скучно вече. Ей, пуснете малко музика, бе! Ама не такава, дайте нещо по-така. Чалгийка да има. Ааа, така по-става. Ха-ха-ха, баси простаците сме. Особено Мишо, голем е, голем. Почна да се налива с бира, а едва сме се качили на Хемус. Или т’ва май е Тракия? Все едно, на кого му пука, купон да става!

Ей, екскурзоводката, млъкни малко, ма! Никой не те слуша! И стига си ни спирала музиката! Оф, още малко и сме в Габрово.

Пристигнахме. Абе, к’во е това село? Т’ва ли е центърът? Ей, госпожо, че то и от Надежда е по-малко! Карат ни да ходим в некви си музеи. Не са познали. Даскалките да си ходат, ние ще отскочим до Билла да се запасим за довечера. Ха-ха, от около 35 човека само 5-6 влязоха в музея плюс даскалките! Ще ги чакаме отвън.

Тръгваме. Искат да ходим в некъв друг музей, ама нема да стане! Ще гласуваме, трябва всичко да е демократично. И така, с голямо мнозинство решихме – тръгваме направо към Етъра да хапнем там и после към хотела в Трявна. То не че и тоя Етър е толкова интересен, ама като толкова напират да ходим там…

Баси скуката! Седем пъти го обиколихме тоя Етър. Айде към хотела вече, че стана почти 15:00ч.!

Най-после! Пристигнахме и вече се настанихме. Много е яко тука! Пет човека сме в нашия апартамент, а в съседния до нас са Янчето и другите. Малиии, к’во ще стаа довечерааа! Айде да идем да видим какво праат те.

Мацкии, к’во става при вас? Оправяте се за довечера? Опраайте, опраайте, докато ние не сме ви почнали! Ха-ха! Обажда се на Янчето майка й.

“ – Здрасти, маме! Как сте? Пристигнахте ли вече?

- Да, току-що се настанихме.

- И как е, маме? Хотелът как е? Луксозен ли е? Да не е някой селски, мизерен?

- А, не. Супер си е! Много е як!

- Добре, маме, добре. Какво ще правите сега? Мишо и другите с вас ли са?

- Да, даже са тук в стаята. Оправяме се за довечера и после ще излизаме някъде.

- Добре, маме. Забавлявайте се тогава.”

Не ни пускат да излизаме, щяло да има дискотека в хотела! Баси простотията! Поне да почваме да пиеме вече. Мишо и Марто се върнаха от пазар сега с бая пиячка! Ние междувременно успяхме да счупим една лапма в стаята ни. Синът на даскалката по физическо си сряза крака с нея. Стана малко проблем, но вече всичко е разрешено. Мацките най-после са готови и може да слизаме вече.

….

Ще ми се пръсне главата! И т’ва слънце как ми пече в очите! Нема ли щори тука, бе? Обаче якото е, че съм в стаята на Янчето и Дора. Даже т’ва май е леглото на Янчето! Як купон е ставал снощи, жалко, че не помня много!

Даскалката ми вика, че трябва да ставаме вече и да се приготвяме за тръгване. Баси т***ка! Цепи ме главата. Да видя сега къде са аверчетата. И те не са спали в стаята ни. Кеф им е било, то се знае. Ама кой е направил такова мазало тогава в тая стая! Айде бе, копеле, ела тука да опрайм стаята!

Така ми е зле… и ми се спи… А трябва да стоя на тая жега, докато другите обикалят. К’во толкова има да й гледат на тая Трявна. Баси селянията!

След три часа чакане даскалките да обикалят не знам к’во си, вече тръгваме обратно към София. Много ми е лошо, ама с малко бира ще ми мине. Мишо е взел няколко двулитровки Каменица. Клин клин избива.

Малиии, кви неща съм праил снощи… Ставало е купон! Майка ми само ми звъни! До къде сме стигнали та до къде сме стигнали. Абе, минахме ли го тоя Петрохан най-после? Никой не знае. Баси тъпаците. Май сме минали Петрохан вече. Майка ми вика, че въобще не минаваме през Петрохан. Еми, не знам. По пътя сме някъде. Като влезем в София, ще й се обадя да й кажа да идват с татко да ме вземат.

Стигнахме вече. Оставят ни пред даскалото. Наште ме чакат. Янчето я взимат с е**ти джипа! Айде, до понеделник! Яко си беше, догодина пак!

Текстът е създаден по спомените ми от екскурзия с ученици от гимназиалния етап на обучение. Трябва да призная, че бях много разочарована от нея. Надявам се, че от текста се разбира защо.

На колегата Николай М, който специално си го поръча

От известно време въртят една телевизионна реклама, в която се използва темата за богатото живеене. Любима моя тема за размисъл през последните няколко месеца.

Чудя се, как ли се живее богато? Какво трябва да прави човек, за да живее богато?

Наскоро по една от дисциплините в университета ми се наложи да пиша личен кариерен план. За една вечер планирах целия си живот. По-скоро опитах се да подредя на едно място голяма част от всички по-важни за мен неща, които много ми се иска да направя. Ръководещият принцип беше  богатото живеене, така както го разбирам на този етап.

Да живееш богато означава никога да не ставаш роб на нечий план, още по-малко пък на твоя собствен. Всеки един момент да си даваш свободата да промениш курса, макар и с цената на оставяне на ‘недовършени неща’.

Да живееш богато означава да не мислиш и да не се чувстваш така сякаш с теб започва и завършва всичко, защото и с теб и без теб нещата ще си ги има и колкото и неприятно за приемане да е, човек може да направи много малко, за да помогне или да навреди на света.

Да живееш богато означава всеки един миг да си даваш сметка за неизбежния край, за да цениш всяка секунда, която имаш. (вдъхновено от проф. Динев)

Да живееш богато означава да преследваш целите си  настоятелно и упорито, но никога с лакти, зъби и нокти.

Да живееш богато означава никога да не спестяваш време, за да се спреш и отново да погледнеш и преосмислиш цялата картина.

Да живееш богато означава да построяваш повече връзки между нещата, отколкото да разрушаваш такива. (вдъхновено от проф. Я. Мерджанова)

Да живееш богато означава да съумееш правилно да си поставяш целите. Да разграничаваш средствата от крайните цели, благото от средствата за неговото постигане. И в този смисъл, парите никога не биха могли да бъдат цел сама по себе си. Нито пък задължително условие за богат живот.

Да живееш богато означава да не се притесняваш да се нагърбиш с много неща за вършене, които макар и да не успееш да свършиш, поне са ти били цел, към която да се стремиш. (вдъхновено от д-р Й. Първанова)

Да живееш богато означава да подаряваш времето си на хората, които би искал да зарадваш, познати или непознати.

Да живееш богато означава да твориш, да раздаваш и вдъхновяваш.

Вероятно списъкът може да се продължава до безкрай. Но си мисля, че и това не е малко. Ако човек се ръководи от разни подобни правила може и да няма най-богатия живот, но със сигурност ще е успял да усети аромата му, макар и неясно, ще е разпознал очертанията му. Надявам се, че от тук започва стълбицата или по-скоро пътечката към богатия и усмихнат живот.

I thought that I should finish my Work camp posts with this one which is supposed to be like a conclusion of my experience but I really think that I should start with it. With probably the most important thing that happened to me at this work camp.

An year ago or may be earlier I watched this “Waking life” movie for the first time. Movie full of questions that disturb my peace all the time. One of the scenes in this movie was an accidental meeting between the main character and a girl. Probably my favourite scene. They just bundle into each other, apologized politely without even meeting glances and separated. Such an usual event which happens to people all the time. The girl went back to initiate a conversation with the guy. Asking him the question why do people do this all the time. They behave like ants, walking, stopping, doing things in autopilot regime. No “real human moments”, nothing really humane required of them.   They agreed that neither of them wanted to act as an ant. Good beginning.

I do not want to be an ant neither. But most of the time I am. How is a prepared dinner exactly in 7 p.m. more important than a good conversation with a friend accidentally met in the street? I’m sure that the dinner could wait, nobody would be hurt. But I never act like this. Always prefer to do my job and to leave the fun for the future. Foolish decision.

What I probably liked most at the work camp was the person who I was there. I liked myself there. I was a bit ant there as well, but not so much. There were bright moments of awakening when I realized that being always organized and precise could not be the first priority in my life. Actually it can be but poor me if I allow this to happen.

There were quite a lot of ‘real human moments’ . No fake virtual communication, almost no information sources, no wasting time in meaningless activities like watching tv, surfing internet, shopping therapy etc. Instead of this – hours face-to-face conversations, bonfire sessions J, working together, cooking for each other, helping each other, enjoying nature, a bit traveling, having fun, laughter, joy… Yes, this is the way I imagine real human moments. This is what I would like to have more in my life.

Someone even tried to imagine their life like this. This group or part of it living like this for longer period of time. What is the problem with me to imagine my life like this? Simple but real life. I have no answer yet but probably it is connected somehow to this “social expectation thing”. Or my own expectations and tasks which I create for myself. I have to do this, this and this. Nothing less. World needs me, people need me… What a stupid, naive and egocentric delusion! With or without my ‘contribution’ world will stay almost the same. Or may be I could be of even greater use to the world and people if I live a happy simple life than this complicated, meaningless kind of existence…

Enough for today. It’s time for a long refreshing simple walk. 

The last three weeks definitely could be nominated for the category of the most interesting experience in my life. As I said in my previous post I was at a work camp in Lutzensommern, Thuringia, Germany. Lutzensommern is a small village close to Erfurt. We lived and worked in a place called Rittergut („a place for meetings“, this is how it was at first presented to us and how I would like to have it in my mind). The work was mainly physical like painting rooms, destroying walls, repairing… Quite easy work which we did in a team of 13 people from different parts of Europe. Very nice, international group.

My intention is to share here some of the most interesting and important thoughts for me which accompanied my stay in Rittergut. I will do it in English especially for my foreign friends so that they will be able to understand me too I would like to apologise for my lame English in advance and to ask politely for understanding

Следващата седмица заминавам на първия ми доброволчески лагер. Мястото е малко село близо до Ерфурт, Германия. Темата на лагера  е „Environment“, ще спя на палатка и ще боядисвам оградки, стени и врати в продължение на цели три седмици. По-важното е, че за тези  три седмици ще бъда част от малко мулиткултурно комунално общество, съставено предимно от немци и италианци. И от мен разбира се – за цвят и колирит

Естествено, вълнението ми е голямо, очакванията – също. Очаквам да ми е много интересно, забавно и различно. Очаквам да се потопя в свят напълно различен от този, в който живея сега. За няколко седмици да се превърна в част от друга реалност, да забравя коя съм, какво искам и как се чувствам обикновено и просто да проверя при нови условия каква ще бъде новата ми идентичност. Сигурна съм, че там ще бъда друга Царевна, която ми е много любопитна и с която с нетърпение очаквам да се запозная.

Очаквам и да ми е трудно. Културен шок, напълно непознато място и хора… Добре, че обичам такива трудности! Периодът на адаптацията, на опознаването, на научаването, на търсенето на мястото ти в един друг пъзел е толкова вълнуващ, особено когато човек е отворен и добронамерен, любопитен и готов да напасне себе си към новите условия. Представям си го като нещо като еволюционния процес, но в много кратък период, в рамките на само един индивид. Нещо премахваш от себе си, нещо добавяш или развиваш… в името на това да оцелееш на новото място при новите условия, да намериш собствената си ниша. И така докато се усетиш ставаш друг човек. Запознаваш се с новото си Аз и продължавате щастливото си съществуване към следващата метаморфоза.

Не знам дали ще имам достъп до интернет, но ако имам, за момент ще превърна този блог в дневник, в който ще споделям всякакви впечатления. Не знам защо, но обикновено ако не разкажа на някого какво ми се е случило, някак все едно никога не ми се е случвало

Дано ви бъде интересно!

Напоследък се случва така, че често си припомням нещо, което ми казваха родителите ми като малка. „Това, че се справяш по-добре от съучениците ти в училище, изобщо не те прави по-добра от тях. Всеки човек заслужава уважение, твоето уважение също”. Сигурно непрекъснато са ми давали и много други съвети, но този е останал най-ярък в съзнанието ми. Може би защото е бил много на място. Често е имало опасност да се подхлъзна по плоскостта на самодоволството, лекичко да се самозабравя и наистина да си повярвам, че съм по-ценна от другите само защото се справям по-добре от тях с определени задачи. Разбира се ученето и училището са само аспект от живота на човек, но това трудно може да се разбере от дете във възраст, в която му липсва жизнен опит и основната му дейност и среда са ученето и училището. Та в този смисъл не е трудно за едно дете, което има високи учебни постижения, да се самонадцени и да си изгради пренебрежително отношение към другите, по-лошо справящите се.

В края на първата седмица от стажа ми пак се сещам за този съвет. Колкото и нескромно да звучи, убедена съм и имам самочувствието, че в университета се справям по-добре от голяма част от колегите ми. Сега обаче, поставени в условията на практиката, нещата стоят по друг начин. Въпреки, че стажът е малко в страни от специалността ми (и по тази причина повечето стажанти теоретично са по-добре подготвени от мен), виждам, че колегите въобще не се справят по-лошо от мен. Дори напротив. Само колко лесно се обръщат нещата. Колко лесно може да паднеш ако си допуснал да загубиш здрвословния контакт със замята и неоснователно си се зареял във висините. Ето как мъдрите напътствия на мама и татко пак ми влизат в употреба. Значи може всичките ми колеги до един да са мързеливи, немотивирани и безотоговорни студенти, без това изобщо да им пречи да бъдат прекрасни професионалисти в нашата педагогическа или друга област. Значи подценяването или прекалената критичност към тази хора биха били погрешни и несправедливи.

Обичам да достигам до такива малки открития, защото те ми действат изключително отрезвяващо. Усещането за здрава почва под краката ми е много приятно. Хубаво е да има какво да уважвам в хората около мен. Да мога да застана под такъв ъгъл, че да забележа разнообразието в достойнствата на хората. Просто да успея да видия пъстротата на света.

Мисля си обаче, че важна предпоставка, за да бъде човек в състояние да види тази пъстрота, е неговото възпитание. Родителското напътствие, с което започнах. Разбира се, че от емоцианална гледна точка моето гардже си е най-хубавото и нека така да бъде, но от рационална – това е абсолютна заблуда. Радвам се, че родителите ми не са ми я предали на мен и така са предотвратили болезнен опит да падна от високо и да се нараня лошо.